Но се върна преди края на зимата. Целият гореше и дори не можеше да говори. Как беше стигнал до къщичката, остана загадка за Ани. Беше настинал и старото му тяло вече не успяваше да се пребори с болестта. Не помогна цялото му изкуство, спасявало толкова често живота на другите. Легна на сламеника и повече не стана.
Понякога се прокрадваше надежда, чувстваше се по-добре няколко дни, но като че ли само за да му стане още по-зле. Навън идваше пролет, а Имор отслабваше и гаснеше като свещ без въздух — бавно и мъчително.
Орак вареше всякакви чайове и го налагаше с компреси, но нищо не беше в състояние да задържи живота в стария сатарианин. Отчаяно момчето обикаляше планините, покрити още със сняг, за да намери някакъв корен, никаква тревица, способна да се опълчи на вечния закон на живота.
Ани знаеше, че нищо нямаше да спре процеса и примирено очакваше човекът, приютил нея и сина й в тези смутни години, да затвори завинаги очи. Той беше като баща за нея, обичаше сина и го обучаваше през тези почти пет години на цялото си изкуство. Той спаси Орак от омразата на хората и го научи да обича природата. Тя тихо плачеше, загледана през прозореца.
— Не плачи, Ани — чу тя слабия глас на стареца. Поледна го с надежда. Температурата му беше спаднала малко и Имор леко се усмихваше.
— Дошло ми е времето. Аз трябваше да свърша още една работа в този живот, но силите ми няма да стигнат. Подай ми една лимерова табличка17 й грифа за писане.
Ани намери празните таблички на рафта й му подаде една. Изправи го леко на една голяма възглавница и старецът написа с треперещи ръце няколко реда.
— Другата пролет, когато Орак стане на шест — казваше й тихо той тихо, — отведи го в училището на Големите майстори оттатък планината. Дай им тази табличка от мен и им остави сина си.
Той помълча, за да събере сили.
— Имах един сън преди години, в нощта след като умря Императорът, и в него едно прекрасно същество с жълта коса поиска от мен да приема теб и сина ти в къщата си. Да отгледам това дете с любов и да го предам в това училище, когато то стане на шест години. Сега вече не мога да изпълня това поръчение и ти трябва да ми обещаеш, че ще постъпиш именно така.
Имор говореше вече със затворени очи. Ани го погали и успокои:
— И аз получих указание от същото същество да те намеря, да живея при теб и да направя това, което ти ми кажеш, когато Орак стане на шест. Ще изпълня твоето и неговото желание.
Видя облекчението по измъченото лице на стареца. После то отново помръкна. Той отвори очи и с мъка в тях каза:
— Но ти няма да можеш да видиш сина си след това цели петнадесет години. Такова е това училище.
Ани го погледна нежно. Умирайки, той се тревожеше за нейната мъка, предстояща в бъдещото.
— Знам, Имор, знам — успокояваше го тя. — Щастието е един самотен миг във вечността на мъката.
Той я погледна учуден и след малко тихо попита:
— Коя си ти, Ани?
Ани се усмихна. Колкото и да беше изтощен старият сатарианин, той все още искаше да получи отговор на въпросите, които го мъчеха, откакто се бяха запознали. Тя нямаше защо да се бои да открие тайната си пред него. Наведе се над стареца и отговори тихо и отчетливо:
— Аз идвам от един друг свят, който прилича много на Сатариус. Една от звездите на нощното небе е слънцето, около която се движи моята родна планета. След като оставя Орак в училището, аз трябва да се завърна там. Няма да го видя отново не само петнадесет години, а вероятно никога вече.
Имор дишаше учестено. Трудно му беше да повярва в това, което чуваше сега.
— Горкото момче, той ще остане съвсем сам — мълвеше той. Грижата за момчето беше по-важна за стария билкар, отколкото всички тези чудеса, за които говореше Ани. Тя остана дълбоко трогната. Не можеше да остави стареца да умре с тази тревога на сърцето.
— Няма да остане сам. Онова същество, което ти си видял в съня си, ще бъде винаги с него и ще му помага.
Имор дълго замълча. Температурата му отново се покачваше. После я помоли да прати Орак утре до селото, за да извика стария му приятел. Искаше да говори с него, преди да умре.
Орак се върна късно, вече по тъмно. Ани погледна сина си със смес от гордост и тъга. Беше пораснал много през последните две години. На възраст беше дете, но се държеше като юноша. Тя не се страхуваше да го пуска сам да обикаля планините и да приготвя отварите. Нито веднъж не хвана дори хрема и нямаше животно, което би го нападнало. Сатариус като че ли се стараеше да му угоди и той никога не се спъваше о някой камък и не се подхлъзваше на мокри скали. Творението и твореца бяха като едно същество.
Все повече тя се изпълваше с уважение към това момче, все по-често тя усещаше Сатара в него.