Ани се изсмя високо на глас. Въпреки че можеше да нарани сина си, тя не устоя на комичното в наивния му въпрос.
Орак я гледаше с учудените уголемени очи на ангар. Ани много пъти бе виждала този поглед. Спомни си смешните ситуации с ангарите и продължи да се превива от смях. И накрая онова ужасно нещо успя да проникне в съзнанието на сина й. Той рязко се обърна, грабна наметалото си, разтвори вратата на къщата и изчезна в студа. На Ани й стана съвестно, че му беше съобщила тази съдбоносна новина по този начин. Можеше просто да му каже кой е баща му. Но искаше той да го проумее сам. Отдавна трябваше да е стигнал до този извод, а той все бягаше от него.
Ани беше сигурна, че в подсъзнанието си Орак знаеше истината за баща си още тогава, на процеса. След тези злополучни събития той се беше променил много. Стана по-замислен, понякога тъжен. Вече не беше онова весело момче от първите си три години. Имор приписваше тази промяна на уплахата, но Ани се съмняваше в това. Тя чувстваше все повече присъствието на Сатара в сина си. Скоро той ще навърши шест години и Ани беше убедена, че преди да се разделят, тя отново щеше да се види със Сатара чрез сина си.
Навън вятърът стихна. Облаците се разкъсаха и Голямото слънце огря всичко с топлите си вече лъчи. Ани излезе пред вратата. Промяната беше толкова рязка, че тя въобще не се съмняваше в причината за нея. Сатара отново пое владението си в собствени ръце. Той щеше да опази тялото си от несгодите в този свят и нямаше да допусне сина й да измръзне.
Ани седна на пейката пред къщата и замижа срещу яркото слънце. Лъчите я галеха леко по лицето и в нея се появи онова вече познато й чувство за лекота, за летеж. Топлина се разля по цялото й тяло. Тя прегърна мислено целия свят, обичайки всичко съществуващо, всичко, което е било и всичко, което ще бъде.
Синът й се прибра чак вечерта. Не говориха въобще. Орак гледаше замислен в огъня и дъвчеше машинално вечерята си. Ани седна на сламеника и го наблюдаваше. Беше само на шест години, но изглеждаше два пъти по-голям. Държеше се като възрастен, а в лицето му прозираше мъдростта на старец. Приличаше все повече на баща си и Ани отново усети болката от загубата. Изведнъж видя отново отрязаната глава в пясъка и се стресна.
Стана, извади от раклата старото, черно наметало на Императора, и го сложи на раменете на Орак. Той я погледна учуден.
— Това наметало са носили много поколения Императори. То ме спаси не една нощ от измръзване, докато стигна дотук. То ми даде сила да преживея робството. Отсега нататък то е твое. Още си малък, за да го носиш, но се завий с него през нощта. Наметалото ще ти праща най-хубавите сънища на този свят.
Тя помълча малко и остави Орак да огледа необикновената дреха. Той напипа малкия джоб в долния ръб и извади парите от там.
— Ще ти трябват за връщане към космическия кораб.
Ани ги прибра при другите пари, спечелени с много труд от шиене на кожени облекла.
После откачи торбичката за амулети от шията си, отвори я и извади малкия оранжев кристал.
— С този кристал можеш да управляваш всеки агатор, оцелял след въстанието. Баща ти ми го даде за теб.
Орак го разгледа на светлината на огъня и го прибра внимателно обратно в торбичката. Сложи си го на шията.
Не си казаха нито дума повече. Ани легна да спи, оставяйки сина си да гледа замислен в огнището.
Вървяха натоварени с много багаж по пътя към голямото село. След дългата зима, пролетта беше кратка и лятото дойде много бързо. Слънцето играеше между свежите листа на дърветата и реката край пътя се опитваше да излезе от коритото си. Тримата напредваха добре. Отпред вървеше Орак с леката си пружинираща походка. Носеше голям вързоп с кожените облекла, които Ани уши през зимата. Щяха да ги продадат на един търговец в голямото село.
След него вървеше майка му. Все още млада и хубава, тя се беше посъстарила през последните дни. Мъчеше я съзнанието за предстоящата раздяла. И на Орак не му беше весело. Обичаше тази планина, в която бе израснал, горските поляни, по които събираше лечебни треви с Имор, пещерите в канарите и животните, които не бягаха, а си играеха с него. С всяка своя крачка оставяше детството след себе си. Дори някога да се завърнеше по тези места, те никога вече нямаше да бъдат същите и това щастливо време щеше да бъде безвъзвратно отминало.
Все по-често той усещаше в себе си оная сила, за която бе роден. Той вече знаеше, че това е Сатара, въпреки че все още му беше трудно да се идентифицира напълно с него. Да бъдеш едновременно и син, и баща, и бог, създал този свят, беше трудна за осъзнаване мисъл.
Тогава, в началото на пролетта, когато най-накрая окончателно прозря отдавна подозираната истина, той имаше чувството, че ще се побърка. Скиташе срещу студения вятър и изведнъж усети, че този свят е негов и че той може да го управлява. И вятърът му се подчини, а облаците се раздалечиха. Той почувства за първи път онази радост от мощта да твориш, но и отговорността на властта над стихиите и съдбите на хората.