— Да, зная — отговори Ани спокойно. Тогава за първи път той погледна и нея. Проницателните черни очи искаха да я изучат, но тя беше устоявала на значително по-мощни погледи. Само леко се усмихна на опита му да я смути.
— Мога ли да знам откъде сте?
На Ани не й се понрави този разпит. Но трябваше нещо да отговори. — Сигурно сте чули за процеса преди три години, където обвиниха сина ми, че е наследник на Императора. Каквото стана известно тогава за мен, това е достатъчно.
Каза го доста надменно, но сатарианинът пред нея по нещо й напомни Веова и тя реагира, като че ли стои пред този теор.
Видя ядосаното му лице и усилието да скрие яда си. В това училище явно се упражняваха във въздържаност.
— Въпреки добрата препоръка, трябва да изпитам малко сина ви, за да преценя дали е годен за това училище.
Ани само вдигна рамене и седна на посочения стол. Тя приключи битката, сега Орак беше наред.
Управителят стана, разходи се напред-назад като обмисляше какъв въпрос да зададе на Орак.
— Каква грешка допусна последният Император, че така безславно изпусна властта?
Ани изтръпна. Досещаше ли се този явно умен сатарианин кой е Орак? И ако да, то щеше ли сина й да бъде в безопасност при тях? Но и тя очакваше с интерес, какво щеше да отговори Орак. Видя типичната промяна, която ставаше със сина й, когато в моменти на опасност или напрежение Сатара се проявяваше много ясно в него.
— Императорът не е направил грешка. Той искаше нещата да станат точно така, — отговори Орак без всякакво колебание.
Това беше самата истина и Ани се учуди как той посмя да я каже. Явно се чувстваше вече достатъчно силен. Тя не беше разказала на Орак какво си бяха приказвали с баща му нито в кулата, нито в затвора. Той не знаеше от нея намеренията на баща си.
Управителят остана със зинала уста. Ани не знаеше от какво се беше изумил повече, от неочаквания отговор или от убедеността, с която отговори Орак.
Не последваха никакви други въпроси.
Управителят се обърна към Ани и се разпореди:
— Ще го вземем. Купете му сива роба като тази и черно наметало. Ще ги намерите в едно дюкянче до статуята с момичетата. Никакви пари или ножове! Качете се в планината и го предайте заедно с тази табличка на настоятеля в планинското училище. Пътя ще намерите лесно. Трябва да е там най-късно един час преди залез на Голямото слънце. Ще стигнете за три часа. Така ще можете да се върнете в града преди стъмване.
Надраска няколко думи на същата табличка и я подаде на Ани. Текстът отново беше написан на тайния им език.
Напуснаха управлението, купиха само робата, тъй като Ани приспособи наметалото на Императора за Орак. На външен вид приличаше на техните наметала. Беше му направила няколко подгъва и той с порастването си можеше да ги отпуска един по един.
Взеха нещо за ядене и започнаха изкачването в планината. Имаха достатъчно време, но Ани възнамеряваше да намери някое уединено място в гората, където можеше необезпокоявано да се прости със сина си.
Но никъде тя не успя да открие място, отговарящо на настроението й и скоро видя дулите на училището пред себе си. Спря се, загледана тъжно в тях, когато Орак и предложи:
— Малко по-надолу видях една малка странична пътечка, хайде да се отбием там.
Тя с благодарност се съгласи и те се отбиха в гъстата гора. След десет минути се откри малка затревена поляна, обрасла с дребни цветчета и с изглед към малкия градец под тях. Мястото беше идеално за съзерцание, закуска и прощаване. Ани се учуди отново, че Орак, като че ли знаеше какво ще намерят, въпреки че идваше за първи път тук. А може би не? Тя го попита, загледана в откриващата се панорама, разчитайки на достатъчната връзка между Орак и Сатара.
Отговорът я срази:
— Да, бях някога в това училище, но много отдавна и само за една година — отговори той с дълбокия тембър на Императора.
Ани се обърна изплашена. Очакваше да види мъжът, чиято глава беше видяла отрязана в пясъка. Но пред нея стоеше синът й и се усмихваше.
Тя седна и заплака. Спомените така силно я завладяха, че цялата любов, изпитана тогава към Императора, отново се надигна в нея. Но го нямаше мъжът, към когото можеше да я насочи, а само детето беше пред нея. Тя се сви на кълбо като тогава, когато пътуваше с Боар през пространството и този неочакван спомен я успокои.
Орак клекна пред нея и я галеше по косата, казвайки нежно със собствения си глас:
— Майко, зная, че е много трудно, но аз те обичам и като син, и като мъж. А най-вече те обичам като ангар и някога ще разбереш това.
Ани погледна тези ярки зелени очи и се опита да си представи ангара, когото бе видяла само в съня си и в приказките на Камъка.