И тя разбра, че те ще се срещат отново и отново, докато не се обединят с другите си Аз, а може би и след това, вече в друг вид, като други същества.
Те седнаха удобно, извадиха храната от торбата и, любувайки се на пейзажа, бавно закусиха. После тя прегърна сина си и те заедно отправиха взора си в далечината, забравяйки всичко наоколо и щастливи само от близостта си.
Голямото слънце наближаваше залеза и те като че ли се събудиха от общ прекрасен сън. Станаха мълчаливо и се върнаха на пътя, за да изкачат последните метри до портата. Ани даде табличката на Орак, взе торбата и те се гледаха една малка вечност в очите. Пред нея стоеше и сина, и мъжа, които никога вече нямаше да види, но пред нея стоеше и Сатара, който обединяваше и двамата и й се усмихна от това детско лице. Тя го прегърна и шепнеше със затворени очи:
— Обичам те, Орак! Обичам те, Сатара!
Целуна сина си и се обърна бързо, за да й остане достатъчно сила да го напусне сега. Отмина няколко крачки, когато чу зад гърба си гласа на Орак: — Обичам те, майко! — а в главата си дълбокия глас на Сатара: — Обичам те, Ани.
Тя се затича надолу по пътеката, от страх да не загуби, ума си, и се спря, чак когато стигна подножието на планината. Изми обляното си със сълзи лице в малко поточе и изведнъж усети онази, отдавна забравена сила, която се вля във всичките й жили. Тя скочи, оглеждайки се и викаше, пълна с надежда:. — Къде си, Боар?
Но нямаше отговор, само короните на дърветата над нея шумяха й вятърът пееше песента си сред тях.
Не се показа през всичките тези години, нито когато тя стенеше под камшика като робиня, нито когато за малко да се удави в морето, нито когато скиташе самотна в саваната, нито когато седеше с детето си в затвора. Чак сега той прецени, че тя има нужда от него и я докосна с един самотен лъч, за да й прелее малко от енергията си и да й даде нова надежда.
Ани се изправи, готова за дългия път, който й предстоеше. Тя се отправи: уверено към градчето, за да преспи в странноприемницата и да тръгне на следващия ден обратно към морето, този път заобикаляйки планината на белите върхове.
Прекрачвайки прага на портата, Орак освободи съзнанието си от всичко, свързано с миналото му, за да започне новия си живот на Сатариус зад тези мрачни стени. Той забрави и майка си, и Имор, и родните места, забрави радостите и мъките на детството си, забрави всичко научено дотогава, забрави връзката си със Сатара.
И в получилата се пустота на сърцето и ума нахлуха всичките спомени за миналите му животи на тази планета, за сътворението, за спора с Веова и за живота на по-високото ниво. Чак тогава той върна и спомените си за този кратък шестгодишен период и момчето вече не беше никакво момче, а Сатара, чиято мисъл можеше да унищожи целия този свят. Щеше да остане само една празна пустинна планета, кръжаща самотно около едно умиращо слънце.
Отправи се да учи петнадесет години това, което знаеха сатарианите за своята планета, с една единствена надежда — да намери отговора на въпроса, как да спаси тази система от гибелта, към която я беше тласнал още при самото й създаване.
Предаде табличката на вратаря. На нея управителят беше дописал:
„Пазете се от това момче! — Ваф.“
Колоната се влачеше мудно по прашния път. Чуваха се ритмичните подвиквания на говедарите, напразно подканващи едрият добитък да побърза. Ани лежеше с полузатворени очи в клатушкаща се каруца върху кожени бали. Ръмеше ситен дъждец и тя се сви още повече й новото си наметало. Приближаваше краят на есента, а тя все още не беше стигнала дори морето.
Нещо не й вървеше по този обратен път. Началото обещаваше едно безпроблемно пътуване. След като напусна градеца с училището на Големите майстори, тя вървя обратно по същия път, по който бе пристигнала. Успяваше да мине по две села на ден, защото сега не беше нужно да чака бавния селянин. Времето беше хубаво, хората я помнеха и я приютяваха за през нощта.
Така тя стигна до Гонеб без проблеми и без големи разходи. Имаше достатъчно пари в себе си, за да стигне до морето и за пътуване с кораб. Продължи така все по на север, село след село. Но хората ставаха все по-негостоприемни и тя често прекарваше нощта в някой обор или изоставена плевня. Освен това трябваше все повече да се пази от крадци.
Още преди да напуснат къщата, тя не забрави да вземе един здрав нож с острие от най-добра стомана. Нямаше намерение да го използва, но сега той й вършеше работа, поне за да сплашва по-дребните крадци.
Скоро разбра, че този начин на придвижване, въпреки че бе най-бърз, беше и най-опасен и, стигайки следващия голям град, реши да се включи в един от многобройните кервани, тръгващи на изток.