Почти не усещаше раните, които беше получила, и ръгаше с ножа, където й паднеше. Повали поне десет разбойнички преди да усети силен удар в гърба и да загуби съзнание.
… Орак стоеше пред нея и викаше тихо, а после все по-настойчиво:
— Мамо, мамо, ставай! А тя отговаряше вяло:
— Не искам вече, толкова ми е хубаво сега.
— Трябва да станеш, мамо, не се предавай — продължи момчето, дърпайки я за ръка.
— Остави ме, сине, нямам вече сили — отговори тя.
— Не е вярно, ти имаш още много сили. Стани! Стани! — Това беше Императорът, изправен пред нея с нежна усмивка на уста.
Но тя само сведе поглед пред него и заплака.
— Не мога, оставете ме.
Тогава Императорът се превърна в ангар и Сатара я гледаше със строгите си зелени очи и каза с леден, не допускащ възражение глас:
— Аз искам, а това значи, че ти можеш!…
Силна болка я събуди. Ани изстена и отвори очи. Виждаше само кожа пред носа си и някъде в края на полезрението слама. Отново затвори очи и се опита да локализира мястото, което я болеше така зверски. Боляха я и краката, и ръцете, но най-силна беше болката някъде на гърба и по-навътре, към гърдите. И тогава си спомни, какво се бе случило. Битката с разбойниците и удара.
Направи усилие да се изправи, но само извика от острата болка. Отпусна се пак на кожата с едничкото желание — да се върне в оня сън, от който току-що се бе събудила. И да помоли Сатара да не я мъчи повече и да я остави да умре.
Но болката продължаваше да я тормози и тя чу един глас да вика:
— Май жената дойде в съзнание! Някой я докосна и Ани пак изстена.
— Дай малко вода, Ирги.
Чувствайки свежия хлад на водата по устните си, Ани започна да сърба. Лежеше по корем и не можеше да пие нормално, но беше ужасно жадна. Ала скоро се умори и заспа въпреки болката в гърба.
Отново се събуди от болка. Някой се опитваше да я обърне настрани. Ани нямаше никакви сили и ги остави да правят с нея, каквото искат. Когато болката намаля, тя отвори очи и видя, че лежи на слама в тъмна стая с още двама ранени. Разпозна единия — беше момчето, което защити в началото на боя. Имаше кожена превръзка на крака и седеше опрян на стената. Усещайки погледа й, той се обърна към нея.
— Ще се оправите, вече сте по-добре. Как се казвате?
— Ани — отговори тя, радвайки се, че има толкова късо име. Не се чувстваше в състояние да каже и дума повече.
— А аз съм Хантур. Имахме голям късмет. Стражите от града видяха боя и тъй като тази банда ги тормози отдавна, те ни дойдоха на помощ. Избиха доста, но другите избягаха. От нас останаха само петима и то ранени. Откараха ни в града и ни оставиха при този билкар да ни помогне. Взеха ни парите и стоките, но ни хранят и лекуват.
Той спря за малко, за да се намести по-удобно. После продължи:
— Двама умряха още първия ден, а вие бяхте в безсъзнание дълго време. Днес е шестият ден от нападението. Ние с Лони сме по-леко ранени. Вече не вярвахме, че ще се оправите, но билкарят каза, че имате силно тяло и се оказа прав.
Ани се уморяваше дори само да слуша. Като всички мъже на тази планета и Хантур беше бъбрив. Хвалеше я колко жени била сразила в боя, но тя почти не го слушаше. Струваше й се, че това се отнася до друга жена и не я касае. Нямаше сили да мисли сега за факта, че беше наранила, а може би и убила толкова много сатарианки.
В стаята влезе младо момиче с димяща тенджера в ръка. Извика весело: — Яденето е готово! — и седна до ранените. Сипа на Хантур и Лони и поднесе лъжица до устата на Ани. Топлата супа се вля в тялото й като живителна течност. Момичето прегледа превръзките и излезе да викне знахаря.
— Това е Ирги, дъщерята на знахаря. Много мило момиче — продължи да обяснява на Ани Хантур. Явно се радваше, че е намерил слушател. Тя забеляза замечтания поглед, когато й говореше за момичето, и се усмихна.
— Не знам какво да правя, когато оздравея — не спираше момчето, — Исках да продам говедата и с парите да си платя пътя до другия бряг. Мислех да си потърся работа в Главния град.
— Няма смисъл да ходиш там — обади се Лони, мрачна млада жена. — Там е пълно с такива като теб.
— Откъде знаеш? — протестира Хантур, — Да не си ходила там?
— Не само съм ходила, а и съм живяла там, преди да тръгна за главния град на провинцията Унобиро, — отегчено отговори Лони. — Аз съм от гвардията на Ринес, главният управител оттатък морето.
Ани слушаше със затворени очи. Направи усилие и въпреки болката попита: