— Познавам Ринес. Какво става в Главния град? Лони я погледна учудено, но изпълни молбата й и започна да разказва как през последните години всичко се променило в централната столица. Въстаниците започнали да се карат помежду си, бившите чиновници на Императора хитро ги изигравали и постепенно завзели властта. Дори тези, които никога не бяха помагали на бунтовниците по време на Империята, сега се пишели големи борци за свобода. Провинциалните управници се превръщали все повече в местни владетели и задържали данъците, събрани от населението, за себе си. Главният град страдал от липса на средства и неговите жители все повече обеднявали. Ринес я изпратил в Унобиро, за да вразуми местния управител. Но тя се върнала с празни ръце. Имала късмет, че успяла да се измъкне жива оттам.
Момичето се върна заедно с баща си и те подготвиха леген с топла вода, в който сипаха някаква жълта отвара и накиснаха чисти кожени ленти. Измиха раните по гърдите на Лони и ги намазаха с някакъв крем. Жената стискаше зъби и след като приключиха с нея се отпусна на сламата и заспа.
Ирги се зае с крака на Хантур, а знахарят почисти най-напред по-дребните рани на Ани.
— Имахте голям късмет — каза й този мъж на средна възраст, — за малко да ви погребат още там, в полето. Но някой видял, че още дишате и ви докараха тук. Цяло чудо е, че още сте жива. Другите двама бяха по-леко ранени от вас, но не издържаха. Трябва да ви е помогнал някакъв дух на умрял. През цялото време говорехте на непознат език.
Ани се зачуди на какъв ли език е приказвала и се зарадва, че другите явно не бяха разбрали за какво е говорила.
— Много често изговаряхте една дума, може би име — продължи знахарят, — мисля, че беше Орак.
— Това е синът ми — отговори Ани неспокойно. Дано не бе изрекла и другото име, което не биваше да узнае никой сатарианин.
Знахарят я обърна внимателно по корем, донесе нова вода и се зае с гърба й. Ани стенеше от болка. Кремът щипеше силно и тя захапа ръката си, за да не изреве. Знахарят я успокои.
— Викайте ако ви помага. Тук хората се свикнали на виковете на ранените.
Но Ани не викаше. Само заплака. Плачеше не от болка, а от самосъжаление. Обвиняваше съдбата си, че се отнася така жестоко с нея, че я беше лишила от всичките любими същества, че я захвърли сред тези чужди хора и ще й позволи поне да умре спокойно. Проклинаше мислено всички, въвлекли я в тази история — и Веова, и Сатара, дори Боар, който нямаше никаква вина за сегашното положение. Тя се беше съгласила по собствена воля да участва и сега проклинаше най-вече себе си.
Орак седеше замислен на нара, постлана с дебели мъхести кожи. В малката килия беше студено в тези ранни зимни дни и той се загърна в топлото си наметало. Отопляваха само столовата и учебните помещения, в килиите учениците можеха да разчитат единствено на дебелите кожени завивки.
Не му се спеше, въпреки че беше цепил цял ден дебели дънери за дърва и всеки мускул на младото му тяло го болеше. Караха го да върши тежката работа на по-големите ученици, само за да го измъчват. Още от първия ден, предупредени от табличката на Ваф, учителите не го долюбваха и го следяха неотклонно. Без да осъзнават това, те се страхуваха от него.
Орак се стараеше да не показва нарастващите си възможности и да изглежда като обикновен ученик. Изпълняваше безропотно, каквото му кажат, дори да виждаше, че това нямаше никакъв смисъл и че те често само искаха да го виждат унизен. Даваше си вид, че не разбира и със смиреността си още повече ги вбесяваше.
Другите ученици виждаха това отношение на учителите към Орак и избягваха контакти с него, за да не се стовари този гняв и на техните глави. Само едно слабичко момче го съжаляваше и тайно му носеше от кухнята нещо за ядене, когато го лишаваха дори от вечеря заради измислени нарушения. Орак му беше благодарен за съчувствието и му помагаше в учението, като му разясняваше особено сложните неща от уроците.
Защото, въпреки тормоза, той беше блестящ ученик, научаваше наизуст лимеровите таблички само от един поглед и цитираше древните автори дословно. Непрекъснато внимаваше да не каже нещо, което не беше написано в достъпните му таблички и тази работа се оказа доста трудна. Преди два живота той изкара една година в това училище и знаеше всичко написано и съхранявано тук дотогава. Да не говорим, че много от написаното си беше чиста глупост. Но нямаше намерение да издава тайните на творението на учителите си — нека сатарианите се потрудят сами, за да ги открият.
Слушаше как студеният вятър бие в малкото прозорче над главата му и отново потъна в спомени. Спомни си за Недал, може би единствения приятел, когото беше имал някога.