По време на проникването в атмосферата той успя за малко да се стабилизира в някаква физическа форма и сега беше напълно изтощен. Многоцветните ивици бяха изчезнали от повърхността му и изглеждаше матово-сив. Ани нямаше как да му помогне, трябваше да почака, докато възстанови силите си.
Тя скочи от кораба и с удоволствие установи, че добре се движи в новото си тяло. Приличаше много на земно, беше силно и гъвкаво, имаше шоколаден цвят на кожата и дълга черна коса. В очите на сатарианите тя сигурно щеше да изглежда доста красива и това можеше да й помогне да се внедри в двора на Императора. Нямаше конкретен план какво да прави. Всичко зависеше от случая. Боар щеше да я съпроводи, докъдето му бе възможно, но в града тя трябваше да се оправи сама.
Огледа се наоколо. Всичко много приличаше на Земята. Цветовете бяха по-наситени, небето по-зелено, отколкото синьо, но земята си беше кафява, скалите сиви и растенията зелени. Дали всички физически светове си приличаха така? Едва ли, но ако тук беше много по различно, тя сигурно нямаше да се оправи.
Високо дърво, напомнящо бор, се изпречи пред нея. Стволът не беше гладък, а клоните започваха на десет-дванадесет метра от земята. Дойде й наум да го изкачи. Меките й ботуши имаха подметки от здрава кожа. Тя се хвана с двете ръце за ствола и с подскок залепи стъпалата си за кората. Стигна първите клони без много да се умори. Седна на един от тях и огледа скалите отсреща. Имаше дълбоки нарези и дупки в тях, за които можеше да се захване. Нямаше да й е трудно да се изкачи по тях.
Преметна се обратно към ствола, слезе няколко метра надолу и скочи. Приземи се благополучно в меката настилка от иглички.
Чак сега осъзна какво беше направила. Погледна към дървото и тръпки я полазиха. Тя ли се бе качила преди малко там и скочила от тази височина? Беше действала импулсивно, без да мисли. Тъй като нищо й нямаше, значи инстинктите на новото й тяло работеха добре. Трябваше да им се довери и да не мери нещата със земни мерки. Нямаше много време да се приспособява.
Правеше й впечатление, че мисли по-малко или по-скоро, не фантазира толкова. Не знаеше, на какво се дължи това. Дали сатарианите нямаха многопластова психика или някой й бе промил мозъка? Можеше да попита Боар но усети, че отговорът нямаше никакво значение за изпълнението на предстоящата задача и въобще не я интересува. И точно от това се изплаши. Не искаше да загуби самоличността си.
Изтича обратно към кораба и потърси с поглед Боар. Не го откри и изпадна в паника. Почувства се самотна и изоставена.
„Не се тревожи, тук съм — чу гласа на Боар в главата си. — Погледни нагоре!“
Той висеше във въздуха на височината на най-високите дървета. Отново светеше като коледна играчка. Силите му се бяха възстановили.
Ани въздъхна от облекчение. Нямаше да е лесно да се раздели с него. Той беше източникът на чувството й за сигурност. Предусети очакващата я самота — заобиколена от чужди, враждебно настроени хора — и беше готова да се разплаче.
Боар се спусна при нея и я заля с топлината си.
В тези мигове Ани забрави от щастие всичко наоколо. Опита се да върне собствените си чувства към него и усети засилената нежност от негова страна. Биха могли да продължат така до все по-големи висоти на щастието, но Боар винаги се отдръпваше от един момент нататък. Не позволяваше да прескочат определена граница. Тогава тя се чувстваше разочарована, но не се сърдеше. Той сигурно знаеше какво прави. Странното беше, че въпреки силните си чувства тя не загуби способността си да мисли ясно.
„Време е да тръгваме — обади се Боар — Ще успеем да стигнем покрайнините на града точно преди залеза на двете слънца.“
Нямаше почти никакъв багаж. Само малко суха храна, торбичка с шарени кристали, служещи за пари на Сатариус и тънко кожено наметало. За щастие тук не познаваха още паспортите, документите за раждане и брак, удостоверенията за съдимост и препоръките за работа, с които се измъчваха бедните земни жители.
Тя завърза чантичката за колана и закрепи наметалото на гърба си. Огледа бързо, но внимателно скалата за най-подходящия път и решително стъпи на една издатина.
Изкачването й доставяше удоволствие. Усещаше всеки мускул на силното си тяло и напредваше бързо. Скоро се оказа на върха на скалата. Пред нея се издигнаха още две редици зъбери и тя трябваше да слиза и да се изкачва отново. Когато стигна последния ръб, Ани седна да си почине. Любуваше се на откриващата се панорама. Пред нея се простираше широко поле, разсечено от дълбок речен пролом. Самата река бе широка и изглеждаше плитка. Извираше някъде наблизо от скалата под нея и се губеше сред стените на голям каменен вал, ограждащ града. Близо до града проломът свършваше. Брегът беше подравнен и укрепен с камъни. В далечината се виждаха две слънца, едното — Голямото, вече близо до хоризонта, и Малкото, намиращо се малко по-вляво, на което му оставаха може би още два часа до залез.