Беше преди много живота. Тогава предшествениците му още не бяха завоювали цялата планета и вражески войски стояха пред портите на Главния град. Баща му и войските на града се биеха храбро, но другите бяха по-силни и накрая обсадиха града. Никой не можеше да го напусне и Вамир — тогава това беше името му — умираше от скука. Беше навършил едва пет години и играеше с десетгодишния син на първия съветник на баща му — Недал.
Сатара се проявяваше вече от време на време в него и Вамир знаеше за тайния тунел под един склад в крепостта, който извеждаше извън града и беше прекаран от прапра-дядо му. Уговориха се с Недал, взеха нещо за ядене, отключиха някак вратата към склада, вдигнаха с много усилия дървения капак към тунела и тръгнаха само с три факли. Но след час и последната факла загасна, а те все още се намираха в тунела. Настана пълен мрак и момчетата се зачудиха дали да се върнат или да тръгнат напред. Бяха далеч от изхода, въпреки че тогава Главният град беше много по-малък от сега и тунелът беше по-къс. Вамир, както винаги, пое инициативата и, държейки Недал за ръка, вървеше напред. Спъваха се непрекъснато и често падаха в мръсната вода на дъното на тунела. Недал целият трепереше от страх, но нито веднъж не го уговори да се върнат. От малък беше смело, момче.
Така вървяха може би цял час, когато видяха лека светлина в края на тунела. Затичаха напред. Стигайки обрасналия изход, те чуха женски гласове. Не смееха да излязат. Затаиха дъх, за да чуят какво си говорят. Бяха попаднали в самия център на един от лагерите на врага.
Нямаше начин да излязат. Не само щяха да ги хванат, а и врагът преспокойно можеше да завладее града, промъквайки се по тунела в самото му сърце. Вамир и Недал би трябвало да се върнат незабавно, но любопитството им и детското безгрижие надделя. Изчакаха жените да се отдалечат и се измъкнаха от тунела, старателно прикривайки образувалата се дупка в храсталака.
Намираха се в центъра на лагера, близо до главната палатка на коменданта. Войниците се бяха събрали в единия край, където им раздаваха храна. Нямаше за какво да пазят самия лагер, тъй като врага стоеше заключен далеч оттук, зад дебелите стени на града.
Момчетата се вмъкнаха в голямата палатка, след като видяха, че в нея няма никой. Скриха се зад едни дебели чували с кожи и зачакаха. По едно време дойде военачалникът с една офицерка, седнаха удобно на разхвърляните кожи и започнаха да обсъждат плана за нападение.
Искаха да пратят голям отряд към източната порта и да вдигнат много шум, като че ли ще нападат на следващата сутрин. Така войниците в града щяха да се изтеглят почти изцяло натам. А те през нощта щяха да облекат добре няколко доброволци, които да се прехвърлят с помощта на въжета с куки от към северозапад през стената.
После те трябваше да обезвредят охраната на западната врата и да пуснат малък отряд. Рано сутринта мислеха да нападнат от запад, подпомагани от хората си в града.
Вамир и Недал се измъкнаха от палатката и хукнаха към тунела. Имаха късмет, че никой не ги видя. Затичаха обратно по тъмния тунел и пристигнаха вечер напълно изтощени в крепостта. Придворните и прислугата се беше побъркала да ги търси, но Вамир искаше да види веднага баща си. Каза му, какво беше разбрал, без да му съобщи за тунела. Недал също не издаде тайната. Първоначално не им повярваха, но когато на следващия ден видяха струпващите се войници на източната порта, решиха все пак да сложат съгледвачи на северо-западната стена.
През нощта оттам наистина преминаха войници и стражата залови всичките. Отвориха портата и пуснаха да влезе малката група. Избиха ги набързо. Рано сутринта, преди изгрев слънце, войните на баща му нападнаха изненадващо врага и го разбиха след кърваво сражение.
Седем години след този случай бащата на Вамир загина в друго сражение и той се възкачи на трона. Недал остана до него като пръв съветник, докато не загина на свой ред, защитавайки Императора със собственото си тяло от сигурна смърт.
И досега Орак съжаляваше за тази загуба. Въпреки че се чувстваше отделна от своите предшественици личност, той преживяваше техните болки и радости като свои лични.
Когато Сатара напускаше тялото му през нощта, за да обиколи Сатариус и да разбере какво ставаше в този свят, Орак като че ли го съпровождаше и си спомняше всичко като ярък сън. Така беше разбрал за тежкото нараняване на майка си и беше участвал в опита да я изтръгнат от прегръдката на смъртта.
Но нито той, нито баща му по отделно можаха да й помогнат. Само силата на общия им дух извърши това чудо. И Орак почувства безкрайно уважение и признателност към това, което бе част от самия него — а по-точно казано — от което самият той беше една част.