Самотен в тъмната си килия, свит на кълбо в наметалото на Императорите, Орак си спомняше горските поляни, добрия старец Имор и усмихнатото лице на майка си. Колко кратко беше това време на щастие, а какъв труден, самотен път му предстоеше!
Понасяше подигравките на съучениците си и издевателствата на учителите си, защото заедно със Сатара той се чувстваше виновен, виновен за нещастието на всички сатариани, на самата планета, виновен за своето собствено нещастие.
Приближаваше краят на зимата. Ани се разхождаше край брега на морето и гледаше люлеещата се водна шир. Из дълбините на морето, като студени течения, се издигнаха тежките спомени за дните на робството. Мисълта да се качи отново на кораб я изпълваше със страх. Но нямаше друг начин да стигне жадувания бряг отсреща.
Раната на гърба й беше заздравяла скоро и я наболяваше в този студен и ветровит ден. Още живееше при знахаря, който не искаше да я пусне преди края на зимата. Гордееше се с излекуването й. Хантур също живееше при него. Той успя да спечели сърцето на Ирги и стана член на семейството. Вече не искаше да ходи в Главния град. Ани щеше да пътува заедно с Лони с първия подходящ кораб в началото на пролетта.
Момичето си намери работа в стражата на града. Увеличаващите се разбойници край градските стени принуждаваха управителят на града да търси все повече стражари.
Тонк беше голям морски град с поне един милион жители. Градът процъфтяваше от оживяващата се търговия. Градските власти го обявиха за независим, събираха редовно данъците и пазеха строг ред. Имаше много желаещи да се заселят в града, но това се позволяваше само на богати търговци, способни да платят, вироката такса за гражданство и да си построят собствена къща. Единственият друг начин беше да намериш семейство, съгласно да подслони чужденец. Хантур извади голям късмет.
Ани подиша още малко соления въздух и се отправи обратно към къщата. През дългото време прекарано на легло, тя често се беше замисляла върху смисъла на всичко това, което й се бе случило на Сатариус. Човек и на Земята можеше да преживее всякакви ужаси и беди, не беше нужно да напусне планетата си за тази цел.
Знаеше от Камъка на мъдростта, че всички живи същества преминават през някакъв изпитателен период, преди да могат да се издигнат на по-високо ниво. Физическите тела са много неустойчиви и бързо се изхабяват, затова духът се преражда непрекъснато в друго тяло, докато стигне необходимото развитие и премине на по-високо ниво. На всяко ниво имаше различни общности, всяка със спецификата си. Но броят им намаляваше при по-високите нива, както и броят да съществата, които ги обитават.
Тя можеше просто да се прероди на Сатариус, за да събира по този начин необходимия й опит. Но вместо това, попадаше в една сложна пространствено-временна мрежа. Нямаше никакви спомени за миналите си животи и не знаеше нищо за бъдещото си. Тази информация Камъкът не й беше открил. Той винаги се съобразяваше с този, който го държеше в ръцете си, и Ани дори не можеше да бъде сигурна, дали това, което беше разбрала от него, е самата истина. Може би това беше тази истина, която й се полагаше, която тя можеше да схване. Единственият прераждащ се дух, когото познаваше, беше Сатара, а неговият случай бе доста специфичен.
Мислеше за Орак и за трудностите, които му предстояха. Знаеше, че без неговата помощ или, по-скоро, без помощта на Сатара, тя не би преживяла тежкото нараняване. Нямаше представа как се бе вмъкнал в съня й, но той правеше това и с други сатариани. Чуваше тук-там, че, някой бил сънувал жълтокосото същество със зелените очи. Наричаха го Небесен владетел, тъй като предполагаха, че трябва да живее някъде там отвъд слънцата.
Ани се усмихна. Сатара започна да изгражда и на Сатариус по примера на Веова представата за Бог, след като свали Императора. Тя само не разбираше, защо той все още смяташе за необходимо да се превъплъти в сатарианин.
Изведнъж решението на Сатара й се стори погрешно. Той нямаше да може да оправи нещата от тук. Чувстваше, че е съвсем близо до истинското решение на проблема, но то побърза да й се изплъзне. Ядоса се на неумението си да задържа тези проблясъци на познание в съзнанието си, но нищо не можа да направи.
Вятърът се усили и тя забърза към топлата къща.
Корабът пореше вълните и се носеше към черната ивица пред него. Ани стоеше до Лони на носа на кораба и се радваше на разкриващата се гледка.
Пътуването се оказа изключително приятно и бързо. Знахарят й даде достатъчно пари за пътуването, а и Ани беше скрила малко в ботушите си. Щеше да стигне спокойно до Главния град. Лони откри най-удобния кораб за пресичане на морето и уговори цената за превоза. Ани трябваше само да стегне малкото си багаж, да се прости с гостоприемното семейство на знахаря и да се качи на кораба.