Джапаше през блатистите ливади и стигна до първото езеро. Почти беше сигурна, че това не е онова езеро. А и корабът го нямаше тук.
Качи се на друг хълм, за да види пътя към второто езеро. То се разкри изцяло пред погледа й. Тук беше и пясъчната ивица, за която си спомняше. Но нямаше и следа от кораба. Отправи се направо към третото езеро. Вече беше следобед и тя съжали, че не взе нищо за ядене.
Но третото езеро въобще не приличаше на това от спомените й. Около брега му се търкаляха големи камъни. Непременно щеше да ги забележи тогава. Никаква следа от космическия кораб.
Постепенно тя усети нарастващата паника. Качи се на най-високия близък хълм и отново се огледа. Не видя други езера наоколо. Голямото слънце клонеше към залез и тя трябваше да побърза. Върна се обратно към второто езеро. Опита се да си спомни, откъде тогава тръгна към града. Обиколи езерото по пясъчната ивица. И изведнъж видя изкривеното дръвче, което й направи още тогава впечатление с причудливите си форми. Успокои се. Открила беше мястото на кацането.
Но космическия кораб го нямаше никъде. Вече се стъмваше и й стана студено. Трябваше да продължи търсенето на следващия ден. Потърси място за спане. Наоколо имаше само ниска растителност. Всичко беше много влажно. Едва ли би могла да намери по-неподходящо място за нощна квартира. Събра около езерото клонки и опита да запали огън. Оказа се доста трудно, но накрая успя.
Мръзнеше на открито, завита в коженото си наметало и разчитайки само на топлината на малкия огън, който можеше всеки момент да угасне под порива на вятъра. Така прекара нощта будна, замислена върху странния факт, че космическият кораб е изчезнал.
След като изгря Голямото слънце, Ани започна да разгрява вкочанените си стави с подскачане и потърси точното място, където би трябвало да се намира кораба. Дори сатарианите да го бяха открили тук, те не биха могли да го преместят. Направен специално за кацане в негостоприемна среда, никой не би могъл да отвори вратата му, ако не отговаряше на заложения код.
Ани се загледа внимателно в почвата. Знаеше със сигурност, че корабът беше кацнал на твърда почва и не би могъл да потъне в блатото.
И после видя следите му. Обгорели камъни в кръг от десетина метра. Тя се огледа. Нямаше никакво съмнение, тя се беше приземила тук. Обаче тези огнени следи можеха да се появят само в резултат от излитане. Някой й беше откраднал космическия кораб, стартирайки с него. И това едва ли беше сатарианин.
Седна и отправи празен поглед пред себе си. Не можеше да си тръгне от Сатариус. Трябваше да прекара останалите си дни тук.
Дори не заплака. Гладна и измръзнала, тя вече не знаеше какво да предприеме. Досега винаги имаше някаква цел и, макар и бавно, все вървеше към нея. А сега накъде да върви?
Седя така до обяд. Може би от топлото слънце или от някакъв подсъзнателен подтик, тя изведнъж се оживи и тогава си спомни. Спомни си, че пристигна на Сатариус преди тринадесет години с един друг космически кораб, а си тръгна от тази планета носена от сферата на Боар.
Този кораб трябваше да е още тук! По на север, в планинската верига, от която извираше голямата река.
Скочи на крака. Отново имаше цел. Въобще не допусна до съзнанието си мисълта, че и този кораб би могъл да е изчезнал така тайнствено, както другият. Трябваше да го потърси в онази урва зад третия хребет.
Зачуди се дали да не се върне в града и да се екипира добре с храна и топли завивки. Но парите й бяха на свършване, а и нямаше никакво желание да се връща и крачка назад. Искаше само по-бързо да се махне от тази планета.
Видя големи риби да подскачат в езерото, наостри един прът с ножа си и влезе в ледената вода. За щастие рибите не се изплашиха от нея и не беше нужно да чака много време, докато успее да забие харпуна в една по-едра от тях. Закова я за дъното, хвана хлъзгавото мятащо се тяло и го захвърли на брега. Беше ловила така риба още в саваната. Направи още няколко опита и успя да хване още две.
Запали огън, затопли замръзналите си крака и опече рибата. Изяде една, зави другите в едри листа и ги прибра в торбата.
Тръгна на северозапад към високата планинска верига. След като отмина блатистите области, привечер стигна едно малко село. Даде последните си пари за хляб и квартира. Попита селяните дали не бяха видели нещо необичайно край езерата сред черните хълмове, но никой не си спомняше нищо. Всичко това беше много странно за Ани, но тя реши да не се занимава повече с този въпрос и на сутринта се отправи към реката. Болеше я скоро зарасналата рана на гърба. Въпреки че вървеше без спиране, стигна мястото, където реката извираше от подземните пещери на планината, чак късно вечерта. Намери малка пещера над реката и се настани в нея. Отново запали огън, за да се сгрее. Усещаше, че бе настинала предната нощ и че има температура. Свари си един чай, яде малко хляб и заспа.