Дойде в съзнание от страх, че ще трябва отново да види отрязаната глава на Императора. Изправи се с неимоверни усилия и сложи мръсната си длан към сензора встрани от вратата.
Тя се отвори. Ани се изтърколи вътре и се сети, че трябва да зададе командата за старт. Но нямаше вече глас да я изрече. Отново всичко изчезна от погледа й и тя изпадна в безкраен непрогледен мрак.
От мрака изплува, в началото съвсем тих, а после все по-силен, познат шум. Още преди да отвори очи, Ани знаеше къде се намира — беше безспорно в централата на ангарите. Търсеше силната болка, за която си спомняше, но не я намираше. Въпреки това се чувстваше странно неуютно в тялото си. Отвори очи, седна и се погледна. Бяха й върнали земното тяло. Гледаше ръцете и краката си, като че ли ги виждаше за първи път. После погледна към ангара, навел се над нея, и попита:
— Как се озовах тук?
Беше сигурна, че не бе изрекла командата за старт.
— Долетя с кораба до границите между царствата. Изглеждаше много зле, системите на кораба едвам поддържаха живота в теб. Трябваше незабавно да те прехвърлим в старото ти тяло.
Ани остана изумена. Ако тя не е дала командата за старт, кой го е сторил тогава? Сатара, а може би Боар? А може би все пак бе дошла за малко в съзнание, а сега не си спомняше?
— Веова иска да те види — каза ангарът.
Ани стана от кушетката и се отправи към трона. Ходеше сковано, несвикнала още със земното си тяло. Старецът я гледаше намръщен през цялото време. Ани се поклони леко, без да каже нищо. Още не можеше да му прости как я накара да го поздрави, когато се срещнаха за първи път.
— Крайно време беше да се върнеш — започна Веова, не можем да поддържаме толкова дълго времевия прозорец. Пратих те да спасиш Императора, а не да му родиш дете.
— Така се получи — отговори Ани невъзмутимо. Не я интересуваха възраженията на Веова. Беше преминала през достатъчно кошмари, за да се страхува от гнева на теора.
— Отгоре на всичко, остави лекомислено космическия кораб насред полето на показ. — Веова продължаваше да й се кара. — Трябваше да пратя митяни да го приберат, иначе кой знае как щеше да се отрази откриването му на развитието на бедните сатариани. И без това си имат достатъчно главоболия в резултат на глупавите ви решения.
Явно имаше пред вид Сатара и нея. Ани се усмихна. Чувстваше се поласкана от това, че я постави на едно ниво със Сатара. Чак такава чест не заслужаваше. Но въпреки това реши да се заяде с Веова.
— Нямаше да е лошо ако беше върнал космическия кораб, когато пристигнах на хълмовете — отвърна тя, — можех и да не стигна до другия.
— Но стигна. И без това той също трябваше да се прибере. — Веова се намръщи още малко. Изведнъж Ани осъзна, че вечно лошото му настроение беше само маска, зад която се криеше една загрижена душа. Като че ли се страхуваше някой да не разбере, че и той може да проявява такива чувства.
— Съсипа хубавото тяло, което ти дадох — продължаваше Веова, — трябваше да го изхвърлим. Цяло чудо е че издържа до границите между царствата.
— Съжалявам — отговори Ани искрено. — Надявам се, че няма да ми трябва вече.
Ани помисли за Орак, за това, че няма да се върне и да го види отново. Мислите бяха мъчителни и тя се опита да ги прогони. Веова я погледна изпитателно. Дали четеше мислите й така, както Сатара четеше мислите на сатарианите? Чувстваше се ужасно оголена и уязвима.
— И аз се надявам, че няма да ми трябваш повече — каза Веова. — Достатъчно главоболия ми създаде.
Разпореди се да я върнат на Земята.
Ани си спомни предишното си заминаване и болката, изпитана от раздялата с Боар. Побърза да изпрати един последен мислен поздрав към него, знаейки, че той винаги я чува, все едно къде се намира тя. Толкова много й се искаше да го види и да се докосне до него, преди отново да го забрави заедно с всичко, което се случи, до края на дните си на Земята. Но усилията й да стигне до него останаха без отговор и тя с натежало от мъка сърце се остави да я прехвърлят отново на Земята.
В далечината се белееха стените на Главния град Орак добре съзнаваше, че те само създаваха илюзия за мястото, което остави в последния си живот. Градът, където се беше раждал толкова пъти, вече не беше същият. Изминалите двадесет и три години от смъртта на последния Император бяха успели да унищожат почти всичко, създадено през вековете под управлението на династията. Само каменните зидове напомняха за бившата мощ на града.