Главният град вече не си заслужаваше името. Други големи градове го бяха изпреварили. Разпадането на Империята беше неизбежно и навсякъде се бяха укрепили по-големи и по-малки местни велможи. Те потискаха населението не по-малко от представителите на Империята, ако не и повече. Създаваха си големи армии, за да разширят влиянието си, и напредъкът в развитието на технологиите се чувстваше най-вече във военната област. С вид големи арбалети изстрелваха множество копия, опитваха всякакви химически смески с взривен ефект. Нямаше да мине много време и на Сатариус щяха да се стрелят с оръжия, също като на Земята. Сатара не успя да предотврати това развитие, то следваше естествения си ход.
Орак завърши миналото лято училището на Големите майстори. Въпреки че още през първата година знаеше повече от учителите си, те го водеха редовен ученик до края. Той трябваше да изслуша всичките им глупави лекции и да се подлага на мъчителните процедури за каляване на тялото и духа.
Мразеха го през целия този петнадесетгодишен период. Използваха физическата му сила, за да върши най-черната работа. В началото им го връщаше, като ги побъркваше с неочакваните си въпроси и желязната си логика, но след като видяха, че не могат да излязат на глава с него, просто му забраниха да говори. Така прекара последните десет години в пълно мълчание.
През нощите Сатара скиташе в ангарския си образ по планетата и влизаше в сънищата на хората. Подаваше тук-там някоя идея или спираше някакво неблагоприятно развитие. Но все по-често го мъчеше подозрението, че това щеше само да отложи за малко проблемите. Системата се развиваше по свои собствени закони и той вече нямаше влияние върху нея. Стана същото, както със Земята.
Засмя се горчиво. Беше доказал правотата си. Но това не го радваше. Болеше го за сатарианите, които загиваха и загрубяваха; за градовете, които се рушаха; за селата, които западаха; за безмилостно отсичаните дървета и за избитите животни.
След като завърши училището и получи знака на Голям майстор, Орак се отправи по същия път, по който се движеше майка му, за да се върне в околностите на Главния град.
Преди бунтовниците да завладеят града, Императорът се беше погрижил за следващия си живот на тази планета. Беше скрил собствения си агатор в една пещера в планините заедно с достатъчен запас от гориво.
Дори някой да откриеше случайно агатора, той не би могъл да го кара, тъй като кристалът за управлението му висеше на врата на Орак. Естествено той можеше да си направи нов кристал, ако се наложеше, но за това му трябваше лабораторията, която бе разбита от бунтовниците. А засега не разполагаше с нова.
Междувременно почти всички агатори бяха излезли от строя. Сатарианите усилено търсеха заместител на удобното превозно средство. Отдавна правеха успешни опити да опитомят бързите и силните покита18. Освен това се опитваха да използват нагревателната енергия на ригозите по начина, по който работеха печките. В училището на майсторите имаше специално създадена учебна зала за тях. Все нещо щеше да остане от изобретенията му.
Орак се изкатери по скалата. Движеше се бързо и уверено, като че ли цял живот се беше катерил в планините. Трудната работа в училището сега му се изплащаше. Не помнеше да е бил някога толкова силен физически. По пътя насам той навсякъде намираше работа наравно с жените. Криеше, че е велик майстор, за да размие следите си. Не искаше другите майстори да могат да го проследят. За да не прави впечатление, закриваше зелените си очите с голямата качулка на наметалото.
Стигна бързо до пещерата. Агаторът беше там, целият в прах и паяжини. Никой не го беше открил през тези години. В дъното на пещерата намери и раклата с голям запас стъклени тръбички, пълни със стрити ригози. В друга кутия се намираха някои от инструментите му и звездните карти. Дори мишките ги бяха оставили на мира. Накладе си огън, свари си билки и яде малко плодове и корени, събрани по път. Любуваше се на красивата природа в планината и отново си спомни детството. И заедно с тези спомени се върна и чувството му за самота.
Копнееше за грижите на Имор, за пламенната и майчина любов на Ани, за тихата сговорност на ангарите и дори за вечно недоволния Веова. Имаше нужда да бъде обичан и да обича.
Реши да пътува с агатора само през нощта. Беше калил тялото си в студената килия на училището, а и разполагаше с незаменимото наметало. Помисли с благодарност за лакея, спасил тази дреха. Легна да поспи. Щеше да тръгне, когато се стъмни.
Движеше се безшумно в тъмната нощ. Вятърът духаше силно край ушите му и той за първи път се сети, че трябва да направи затворен прозрачен купол за агатора. Досега не му се бе налагало много да пътува през нощта. А оттук нататък това щеше да се превърне в начин на живот.