Тоест:
Ти не си този, който имам нужда да си.
Ти не си този, който беше.
Ти не си такъв, какъвто на мен ми е удобно.
Ти не си такъв, какъвто искам аз.
Ти си такъв, какъвто си.
Да приема това означава да те уважавам и да не искам от теб да се променяш.
Неотдавна започнах да дефинирам истинската любов като безкористната задача да създаваме пространство, за да може другият да бъде този, който е.
Тази първа „истина“ е отправната точка и принципът на всяка връзка между зрели хора.
Материализира се, когато аз те възприема такъв, какъвто си, и усетя, че ти също ме приемаш такъв, какъвто съм.
II. Втората истина, която смятам за жизненоважна, съм заел от мъдростта на суфите:
Оттук следват според мен поне две идеи.
Първата: ако искам нещо, което е добро за мен, би трябвало да знам, че ще платя определена цена за него. Разбира се, заплащането невинаги е в пари (ако беше само в пари, щеше да е толкова лесно!). Тази цена понякога е висока, друг път — много ниска, но винаги съществува. Защото нищо хубаво не е безплатно.
Втората: да осъзная, че ако получа нещо отвън, ако ми се случва нещо хубаво, ако преживявам мигове на радост и наслада, то е, защото съм си ги спечелил. Платил съм за тях, заслужавам ги. (Само да обърна внимание на песимистите и да обезкуража лентяите: хубавото, което ми се случва, вече съм го платил. Няма плащане на вноски!)
Някои, които ме чуват да казвам това, питат:
Може и да е така. Въпреки това, говоря за истини, които за мен са безспорни, без изключения, универсални. За мен твърдението: „Заслужавам всичко, което ми се случва, дори и лошото“, не е непременно вярно.
Мога да ви уверя, че познавам хора, сполетени от тъжни и болезнени неща, които несъмнено те не са заслужили!
Да прегърна тази истина (че нищо хубаво не е безплатно) означава да изоставя завинаги детинската идея, че някой трябва да ми дава нещо просто така, заради желанието ми. Че животът трябва да задоволява желанията ми „само защото така искам“, без причина, по чудо.
III. Третата идея, която смятам за отправна точка, бих формулирал по следния начин:
Вярно е, че никой не може да прави всичко, което иска, но всеки може да НЕ прави НИКОГА това, което НЕ ИСКА.
Повтарям казаното:
Да приемем тази идея като действителен еталон — тоест, да живеем съобразно с нея — не е лесно. И най-вече не е безплатно. (Нищо хубаво не е безплатно и това е добре.)
Имам предвид, че ако съм зрял човек, никой не може да ме накара да правя нещо, което не искам да правя. Във всеки случай най-сериозното, което може да ми се случи, е да платя с живота си. (Не че омаловажавам тази цена, но продължавам да считам, че има разлика между това да мисля, че не мога да направя нещо, и това да знам, че ако го направя, то ще ми струва живота.)
Но всъщност в ежедневието ни цените са много по-ниски. Казано най-общо, единственото, от което се нуждаем, е способността да се откажем от одобрението, възхищението и любовта на част от околните. (Цената — както обичам да я наричам — е следната: когато човек се осмели да каже „не“, започва да открива непознати страни у приятелите си — тила, гърба и всички онези части, които се виждат само когато другият си отива.)
Тези три истини представляват за мен идеи планина, идеи река, идеи звезда. Истини, които продължават да са такива с хода на времето и обстоятелствата.
Понятия, които не са относителни спрямо определени моменти, а спрямо всички и всеки един от миговете, които в съвкупността си обикновено наричаме „наш живот“.
Хорхе Букай
Търсачът
Преди две години, когато приключвах лекция пред група двойки, разказах, както ми е навик, една приказка като прощален подарък. За моя изненада, човек от групата поиска думата и предложи и той да ми подари една история. Предавам тук неговата приказка, която толкова обичам, в памет на приятеля ми Джей Рабон.