Приказки за размисъл (Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни)

Неочаквано се позвъни.

— Там ли си? — чух. — Време е!

— Идвам — отвърнах машинално.

— Става късно. Отвори вратата.

Беше ми дошло до гуша.

Замислих се да хвана чука и да го направя… с малко късмет бих могъл — само с един удар — да сложа край на безкрайното мъчение.

Ще е прекрасно.

        Край на контрола…

                Край на бързането…

                        Край на затвора!

Рано или късно всички ще разберат за стореното от мен…

Рано или късно някой ще реши да ме последва…

И след него може би друг…

И друг…

И много други ще се осмелят.

Верижна реакция, с която ще спрем за винаги потисничеството.

Навеки ще се отървем от тях.

Ще се отървем от тях във всичките им форми…

Скоро разбрах, че мечтата ми е невъзможна.

Че робството ни едновременно е и единствената ни надежда…

Ние сме създали тъмничарите си и сега — без тях — обществото няма как да съществува.

Трябва да призная…

Вече не можем да живеем без часовници!

Хорхе Букай Мечти семенца

През 1980 г. се натъкнах на някои от книгите на д-р Ира Прогоф2 и на чудесната му метафора за дъба и жълъда. От прочита на тези творби се роди настоящата идея.

В тишината на размишлението ми
усещам целия си вътрешен свят
като семенце,
някак малко и незначително,
но и пълно с възможности.

И виждам в недрата му
зародиша на чудно дърво —
дървото на собствения ми живот,
докато расте.

В незначителността си всяко семе пази
духа на дървото, което някога ще стане.

Всяко семе знае как да израсте в дърво,
като падне в плодородна почва,
погълне сокове, които да го хранят,
разпери клоните, листата си,
отрупа се с цвят и плод,
за да може да даде това, което му е отредено.

Всяко семе знае
как да израсте и стане дърво
и толкова са семената,
колкото са тайните мечти.

Вътре в нас безброй мечти
чакат да покълнат,
да пуснат корени и видят светлината,
да умрат като семена…
за да се родят като дървета.

Дървета чудни и величави,
които със силата си ни напомнят
да чуем вътрешния си глас;
да се вслушаме
в мъдростта на нашите семенца мечти.

Мечтите ни показват пътя
със символи и знаци всевъзможни —
във всяка случка и момент,
в хората и обстоятелствата,
в болката и радостта,
в победите и пораженията.
Насън, наяве мечтите ни напомнят
да се видим,
да се чуем,
да се разберем.
Показват ни посоката в изплъзващите се
предчувствия
и в блясъка на ослепителните просветления.

Така растем, развиваме се и вървим напред…
И един ден, докато прекосяваме
вечното настояще, наречено живот,
семената на мечтите ни
ще се превърнат в дървета,
ще разперят клони —
като криле огромни,
които, порейки небето,
ще свържат с една-едничка линия
миналото с бъдещето ни.

Няма от какво да се страхуват…
        С тях върви една дълбока мъдрост…
                Защото всяко семе знае
                        как да стане дърво.

Хорхе Букай Некролог за един необикновен човек

28 ноември 1984 г.

Днес умря един човек.

Този човек беше мой приятел.

Този човек беше на 35 години.

В известен смисъл беше твърде млад, най-вече предвид възрастта, която статистиките отреждат на смъртта.

Време, достатъчно за стореното и напълно недостатъчно за всичко, останало тепърва да се прави.

Този човек беше интересно същество и чудесна личност, но най-вече беше необикновен индивид. Мненията за живота му са различни: някои го смятаха за непоносим педант, а други твърдяха, че притежаваше ясния разсъдък и липсата на скромност, присъщи на гениите. Аз го познавах по-добре от всички и мога да кажа, че не беше нито гений, нито педант. Беше човек, който се наслаждаваше на това, което прави, и понеже определяше себе си като хедонист, водеше, както може да се очаква, деен живот.

Този всеобхватен уклон към действието може би представляваше едно от най-големите препятствия, които срещаше в отношенията си с околните. Според него почти всички бяха твърде бавни или бездейни и поради причина, която ми се струва, че отгатвам, беше постоянно заобиколен от интелектуално лениви хора, които безмилостно критикуваше. В опит да изясня това поведение — може би за да го оправдая, — мисля, че той не само не се е смятал за гений, но и че цял живот е подозирал, че много дълбоко в себе си всъщност е идиот, некадърник, бездарник или просто човек, неспособен на какъвто и да е творчески акт.

2

Известен американски психотерапевт от еврейски произход (1921–1998 г.), ученик и последовател на Карл Юнг. — Б.пр.