Ако имаше нещо, което този мой приятел, който сега лежи тук, да обичаше повече от действието, то беше зрелищността на нещата. Любовите му трябваше да бъдат страсти. Вкусовете му — необятни. Работата му — несравнима. Енергията му — неизчерпаема. Поради това в професионално отношение беше чудесен специалист по катарзисна терапия. Никой не умееше да задейства пълен с емоционален заряд актинг така, както той. (Днес се питам дали не беше точно това, което винаги търсеше за себе си? В края на краищата той винаги се оплакваше, че не намира терапевт, способен да му окаже трайна помощ. Какво е искал? Може би терапевт като самия себе си…)
Всичко това, казано и видяно по този начин, го прави да изглежда възхитителен човек. Как да не се влюбиш в някой, който се отдаваше на всяко нещо, което правеше — голямо или малко, — с един и същ абсурдно безпределен ентусиазъм? Все пак лъскавата монета имаше и друго лице или както обичаше да казва той, същата тази действителност имаше друг, по-жалък образ… Може би отблъскващата страна в тази негова особеност или — защо не — двигателят на тези негови черти беше следният: Този човек се отегчаваше много лесно. Вероятно този бе единственият истински импулс на всички действия на моя голям приятел и колега. Той се увличаше и след това се отегчаваше от хората, работата, спорта, стиловете на обличане и на говорене. Ако трябва да сме честни, също така му дотягаха различните мирогледи и разбирания. Въпреки това, днес — когато по законите на живота е настъпил час за равносметка — трябва да призная, че имаше и неща, които никога не му омръзнаха. Живя за тях и с тях с цялата страст, с която се наслаждаваше или изстрадваше другите си преживявания. Най-яркият пример, който ми идва наум, е, че никога не го видях уморен, отегчен, раздразнен или пренебрегващ децата си.
(Дали това е изключението, което потвърждава правилото? Или просто му е липсвало време да се отегчи… За добро на паметта му, никога няма да узнаем.)
Няма съмнение, че този човек обичаше децата си повече от всичко на света. Обичал ли е някого така, както обичаше децата си? (Не „толкова много“, а просто „така“, както обичаше децата си.) Още нещо: дали е обичал някого повече от един път (в смисъла, който той даваше на думата „обич“)? Сиреч, дали е приел някого безусловно? Това безспорно е загадка. Въпрос, над който ще умуват биографите. Моето скромно мнение е, че той обичаше през цялото време, освен когато… беше влюбен в някого. Защото, когато този човек беше влюбен, способността му да обича, да приема и да проявява щедрост сякаш изчезваше и вместо нея на бял свят излизаха най-себичните му претенции, най-нездравите му очаквания, най-заробващите му зависимости…
Може да има съмнения за това дали е обичал или не, но няма съмнение, че никога не се е чувствал истински обичан.
В сянката и редом до този човек, който беше „всемогъщ“, силен, неприкосновен, „пандоричен“ (ако мога да използвам този неологизъм), та в сянката на този именит и почитан индивид крачеше другият му Аз, скрит като един страховит „мистър Хайд“ не заради жестокостта си, а заради нуждата си от обич. На това създание не му достигаха толкова неща, беше слабо, изискващо, досадно и нещастно. Необичано, несигурно и просещо… Човекът прекара повече от половината си живот, изправен лице в лице с този свой скрит Аз. Най-накрая му провървя, и то не благодарение на проявена смелост — той не беше смел, — а на твърдоглавието му… Когато след двайсетгодишно търсене откри себе си (или реши, че е открил себе си), откри също така (или реши, че е открил), че другите — онези, които обичаше — продължаваха да искат от него да бъде този, който винаги е бил дотогава.
И той, по някакъв начин, капитулира.
Съгласи се да продължи завинаги с ролята си на супергерой и с принудената си еуфория да отрича най-тъмните си нощи.
Дори самият той никога не разбра как успя да го постигне, но никога не разчиташе на никого. Имам предвид, наистина да разчита на някого. Да разчита безусловно, както той искаше. Дълбоко в себе си знаеше, че никой човек не разчита безусловно на друг, но все пак продължи нелепото издирване на съществото, в чийто скут да сведе по детски глава и отпочине без задръжки, със затворени очи и свален гард… без съмнения и без страх.
Може би днес се осмелявам да изрека това, което никога не му казах в лицето: