Ти никога не се довери на никого.
Болезнено е да се мисли така за него — толкова дружелюбен, толкова отзивчив. Кой от вас, които все още сте живи, може да потвърди, че е бил негов приятел? Вероятно мнозина могат да се похвалят, че са били негови приятели, но кой може да докаже взаимността на това приятелство? Искрено се съмнявам, че някой може да го стори, защото се съмнявам, че той — дори и с най-доброто си желание и воля — е бил в състояние да се довери на околните. Не заради техните недостатъци, а заради собствената си неспособност.
И въпреки това, предполагам, че някога сигурно се е доверил.
Може би някой път, далече във времето, се е доверил.
Може би се е доверил и са го измамили…
Но що за абсурдно оправдание е това!
Какво променя това предполагаемо предателство? Нима го прави по-малко лицемерен? Нима опрощава част от отговорността му за това, че никога не е бил способен да печели приятели? (Признавам, че има едно изключение, но човекът намери спасение в емиграцията.)Нима това пренебрегва намесата му в този — нека го наречем — „провал“?
Ако самият той ни слушаше в момента, щеше да откаже да приеме разбирането, съчувствието или съжалението…
Толкова неща остават неясни в този тъй сложен живот!
Една от тези загадки занимаваше съзнанието на хората, които го познаваха и обичаха. Какво се случваше в брачния му живот? Какво свързваше този мъж с жена му? Какво чувстваше към нея? Смъртта изпревари неопровержимия отговор на времето.
Истината е, че до деня на смъртта си — като изключим въпросителните, забравим за съмненията и напомним за кавгите — той съжителстваше със съпругата си.
Би било твърде елементарно да се мисли, че е останал заради децата си.
Би било заблуда да се вярва, че е бил напълно щастлив в тази връзка.
Би било детинско да се мисли, че той е бил или се е смятал за неспособен да прелъсти, или да се остави да бъде прелъстен от друга жена.
Би било глупаво да се предполага, че не е съзнавал ставащото или го е отричал…
И така, дали е останал заради любовта си към тази жена, или е бил закотвен от страховете си?
Всеки, който го бе попитал за чувствата му към жената въобще, беше разбрал, че я обичаше, и то много. Но това, което никой не знаеше, беше докога. Дали я е обичал в мига на смъртта си? Аз предполагам, че да. Въпреки това, жената беше пълна с въпросителни, свързани с него или с живота, който той някога й бе дал, или с нейната роля във връзката им. Тя имаше всички основания да бъде изпълнена с негодувание и изпразнена от възможностите, които той без мярка изискваше от нея. И казвам „всички основания“, защото вярвам, че животът с него едва ли е бил лесен или честит.
Въпреки това, днес, когато съм изправен срещу това тяло, смятам да говоря единствено за мъжа. Той вярваше, че е бил чудесен другар (поне преди да се отегчи и напусне борбата или по-точно, да остави борбата в ръцете на жената). Вярваше, че е изтърпял нетърпимото, че е понесъл всичко и направил всичко възможно, за да изгради връзката, за която бе мечтал.
Истината е, че времето не им достигна.
Глупакът винаги винеше жена си за тези разминавания. И справедливо или не, умря с мисълта, че жена му не беше се оказала на висотата на положението.
През последните години натрупа също така озлобление и мъст, които омърсиха живота му… И никога не стигна до водите на спокойно езеро, където да измие отвратителната мръсотия, събирана с години.
Важно е да се знае, че много по-силен от любовта му към нея беше начинът, по който този човек обичаше жената. Защото (и това не може да се отрече) никога не е обичал никого така, както обичаше нея. Никога!
И може би този беше проблемът.
Само тя бе удостоена със съмнителната привилегия да го види такъв, какъвто беше.
Единствено в отношенията с нея се осмеляваше да покаже най-слабата и зависимата си страна.
Но жената също не успяваше да го приеме и омиротвори.
И дори да можеше, не искаше… И ако искаше, той така и не го узна.
Защо продължи? Той знаеше, учеше и повтаряше, че любовта не е достатъчна. Тогава?
Страхът!
Твърде е възможно това да е ключът към немалко постъпки и отговорът на разглежданата мистерия на брака: страхът. Защото така, както беше способен да действа с размах в работата си и беше страховит в действията си, така дълбоко в себе си беше слаб и неуверен.
Понякога си мислеше, че истинската му психиатрична диагноза беше много повече свързана с фобиите, отколкото с каквото и да било. Отдавна бе разбрал, че истерията му не представляваше нищо друго, освен поза, защитен механизъм или — в най-добрия случай — израз на някакво желание. Този човек беше пълен със страхове. Като започнем от глупавите и банални безпокойства — като сепването, когато телефонът иззвънеше след полунощ, до ужаса или паниката, като си представеше, че нещо можеше да се случи на децата му (кашлицата или главоболието на някое от тях бяха достатъчни, за да изгуби съня или най-малко спокойствието си). И между тези две крайности повърхностни и дълбоки — стоеше страхът от смъртта… От собствената му смърт. Страх, който го съпровождаше до последния му ден и провали немалка част от живота му. Напоследък често се държеше като хипохондрик, тревожеше се за дишането си, за сърдечния си ритъм, за мускулните си болки и за всяка реакция на кожата и лигавиците си. Винаги се е дразнел от мисълта, че е хипохондрик, може би защото съзнаваше, че причината за неговата смърт щеше да остане скрита зад постоянните му страхове от болестите. Дали хипохондрията му не беше пророческо предчувствие за смъртта му? Дали този страх от собствената му смърт не беше част от психологическото му устройство или от парапсихологическото му поведение на очакване? Днес, от позицията на необратимото „после“, това безпокойство остава почти или напълно без значение. Всъщност, ако погледнем на тази история ретроспективно, ранната смърт може да бъде изтълкувана и като естествен и желан край на ужасяващ енергиен разход… Но той не искаше да умира.