Това е историята на един човек, когото бих определил като търсач…
Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира.
Не е и някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот представлява търсене.
Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил.
След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни.
Бронзова портичка го приканвала да влезе.
Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място. Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата.
Позволил погледът му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай.
Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните:
Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча. Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис.
Приближил се и прочел:
Търсачът се почувствал ужасно разстроен.
Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите. Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника. Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавала единайсет години… Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал.
Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил. Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.
— Не, не плача за близък — казал търсачът. — Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви деца, заровени на това място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?
Старецът се усмихнал и казал:
— Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си, и всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея:
Вляво: това, което го е зарадвало.
Вдясно: колко време е продължила радостта.
Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмица? Две? Три седмици и половина?…
След това вълнението на първата целувка — колко е продължило? Минута и половина, колкото целувката? Два дни? Седмица?
Бременността и раждането на първото дете?…
А женитбите на приятелите? А най-мечтаното пътуване? А срещата с брата, който си идва от далечна страна?
Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни?
Така в тетрадката записваме всеки момент на радост… Всеки момент.
Когато някой човек умре, обичаят ни е да отворим тетрадката му и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му. Защото това според нас е единственото и истинско ЖИВЯНО ВРЕМЕ.
Хорхе Букай
Страшният неприятел
Идеята за тази приказка ме споходи, докато слушах разказ на Енрике Марискал. Позволих си да го използвам като основа и да го продължа, преобразявайки го в друга история с друго послание и друго значение. В този му вид го подарих един следобед на приятеля ми Норби.
Имало едно време в едно много далечно и затънтено кралство един крал, който много обичал да се чувства могъщ. Желанието му за власт не се задоволявало единствено с притежаването й. Освен това имал нужда всички да му се възхищават за огромната сила. Както за мащехата на Снежанка не било достатъчно сама да вижда колко е красива, така и той имал нужда да се гледа в огледало, което да му казва колко е могъщ. Кралят нямал вълшебни огледала, но пък разполагал около себе си с множество придворни и слуги, които да пита дали той е най-могъщият човек в кралството.