Сигурно е можело да минат петдесет години, докато магьосникът си намери такава жена, но по една случайност същия ден, когато той решил да я търси, при свои роднини, които живеели наблизо, дошла да погостува девойка, отговаряща на всичките му изисквания.
Била вълшебница с удивителни способности и притежавала много злато. Била ненагледно хубава, така че трепвало сърцето на всеки мъж, който я видел — на всеки, с изключение на един. Сърцето на магьосника не усетило нищо. Но девойката била именно такава, каквато искал да бъде, и той се заловил да я ухажва.
Всички, които забелязали промяната в поведението му, били изумени, и казали на девойката, че е успяла там, където стотици други са ударили на камък.
Младата жена била и очарована, и отблъсната от вниманието на магьосника. Долавяла студенината зад привидно щедрите му ласкателства — за пръв път срещала такъв странен и отчужден мъж. Роднините й обаче отсъдили, че двамата са си лика-прилика, и за да ускорят нещата, приели поканата да отидат на голямото угощение, което магьосникът устроил в чест на девойката.
Масата била отрупана със сребърни и златни прибори и съдове с най-отбрани вина и вкусна-превкусна храна. Музикантите свирели на лютни със свилени струни и пеели за любов, каквато господарят им не бил изпитвал никога. Девойката седяла на престол до магьосника, а той мълвял тихи пленително нежни думи, които бил откраднал от поетите, без изобщо да има представа какво всъщност означават.
Озадачена, девойката послушала, послушала и накрая отвърнала:
— Красиво говориш, магьоснико, и щях да бъда поласкана от вниманието ти, ако бях убедена, че наистина имаш сърце.
Магьосникът се усмихнал и й казал да не се притеснява за това. Поканил я да дойде с него и от пиршеството я отвел долу в заключеното подземие, където пазел най-голямото си съкровище.
Там, в омагьосано кристално ковчеже, било сложено туптящото сърце на магьосника.
То отдавна било откъснато от очите, ушите и пръстите, никога не било ставало жертва на хубостта и на напевния глас, на нежната като коприна кожа. Девойката се ужасила от вида му, понеже сърцето се било спаружило и било покрито с дълги черни косми.
— О, какво си сторил? — проплакала тя. — Върни го на мястото му, умолявам те!
Щом видял, че това ще умилостиви девойката, магьосникът извадил магическата си пръчка, отключил кристалното ковчеже, разрязал гръдта си и сложил косматото сърце в празната кухина, откъдето навремето го бил изтръгнал.
— Сега вече си изцерен и ще познаеш истинската любов! — възкликнала девойката и го прегърнала.
Допирът на нежните й бели ръце, звукът на дъха й в ухото му, мирисът на гъстата й златна коса — всичко това пронизало като копие току-що пробуденото сърце. Но през дългото си изгнаничество то се било отчуждило, в мрака, на който било обречено, било станало сляпо и свирепо, и сега желанията му били ненаситни и извратени.
Гостите на пиршеството забелязали, че техният домакин и девойката ги няма. В началото го посрещнали спокойно, но часовете отминавали, те започнали да се притесняват и тръгнали да претърсват замъка.
Накрая открили подземието и там ги чакала ужасяваща гледка.
Девойката лежала на пода мъртва, с разсечена гръд, а до нея на колене стоял безумният магьосник, който държал в окървавената си ръка голямо, гладко, лъскаво алено сърце — ближел го и го галел с думите, че ще го замени със своето.
В другата ръка стискал магьосническата пръчка и се опитвал да накара съсухреното си космато сърце да излезе от гърдите му. Но косматото сърце било по-силно от него и отказвало да разхлаби хватката върху сетивата му и да се върне в ковчежето, където било стояло заключено толкова дълго.
Пред очите на ужасените си гости магьосникът метнал встрани магическата пръчка и грабнал сребърен кинжал. Заканил се, че за нищо на света няма да допусне господар да му бъде собственото му сърце, и го изтръгнал от гърдите си.
За миг, както стискал във всяка от ръцете си по едно сърце, постоял победоносно на колене, сетне се свлякъл върху тялото на девойката и издъхнал.
Както вече видяхме, първите две приказки на Бийдъл си навличат нападки, защото са посветени на великодушието, търпимостта и любовта. Но „Косматото сърце на магьосника“ явно не е била променяна и критикувана през вековете, откакто е написана — разказът, както накрая го прочетох в руните на оригинала, бе почти същият като историята, разказана някога от майка ми. С тази уговорка „Косматото сърце на магьосника“ определено е най-зловещият от даровете, оставени ни от Бийдъл, и мнозина родители разказват приказката на децата си чак когато станат достатъчно големи, за да не сънуват кошмари.8
8
Както е написала в собствения си дневник, Беатрикс Блоксъм така дълго не могла да дойде на себе си, след като чула как леля й разправя приказката на по-големите й братовчеди. „Съвсем случайно малкото ми ушение се озова при ключалката. Мога само да се досещам как съм се вцепенила от ужас, защото неволно чух целия отвратителен разказ, да не говорим пък за страховитите подробности от противната гнусна история за чичо ми Ноби, местната вещица и торбата скокливи луковици. Толкова се стъписах, че за малко да умра — цяла седмица бях прикована към леглото и бях толкова разстроена, че развих навика всяка нощ да се връщам като сомнамбул насън при онази ключалка, докато накрая скъпият ми татко не започна да прави вечер на вратата ми магия за залепване, за да ме предпази.“ Беатрикс очевидно не е намерила начин да преработи „Косматото сърце на магьосника“ така, че разказът да е подходящ за чувствителните детски уши, и да го включи в „Приказки за гъбите“.