Сам надзърна надолу през предния илюминатор на левия борд и забеляза морските пехотинци, които се упражняваха на широката котелна палуба. Под обедното слънце, нагряващо въздуха приблизително до осемдесет градуса по Фаренхайт, те маршируваха напред и назад, изпълнявайки сложни престроявания под командването на Сирано. Сребристите им, увенчани с плюмажи25 шлемове от дуралуминий напомняха за древните римляни. Носеха ризници на сиви и червени ивици, които покриваха бедрата им до половината, а на краката си имаха кожени ботуши. Бяха въоръжени с рапири, дълги ножове и пистолети „Марк II“. Но това бяха всъщност стрелците. Основната група морски пехотинци само наблюдаваха представлението. Техните оръжия бяха лъкове и ракети.
Когато зърна в тълпата медената коса на Гуенафра, американецът се почувства щастлив. После видя до нея тъмната глава на Ливи и вече бе нещастен.
След още шест месеца изпълнен с ревност живот с фон Рихтхофен Гуенафра уважи предложението на Сам и се премести при него. Ала той все така не можеше да погледне Ливи, без да усети болка от загубата.
Ако не бяха тя и присъствието на Джон, щеше да е толкова щастлив, колкото въобще бе възможно. Обаче бившата му съпруга щеше да остане с тях през пътешествието — вероятно поне през следващите четиридесет години. А Джон… е, Джон го караше да се тревожи и се прокрадваше в неговите кошмари.
Кралят с такава охота му позволи да стане капитан и толкова непоколебимо прие поста на първи помощник, че Сам знаеше — не замисля нищо добро. Но кога щеше да избухне Метежът, както той мислено го наричаше? Бе неизбежно Джон да не се опита да завземе цялата власт на речния кораб и всеки умен човек, разбирайки това, би се отървал от него по един или друг начин.
Само че Клемънс страдаше от твърде силни угризения за убийството на Кървавата брадва. Не можеше да извърши още едно убийство, въпреки че Джон няма да умре завинаги. Трупът си оставаше труп, а двойната игра си бе двойна игра.
Важното е кога монархът ще нанесе своя удар. В началото или много по-късно по време на пътешествието, когато успее да приспи подозренията на Сам?
Всъщност ситуацията ставаше непоносима, но беше учудващо колко непоносими неща може да изтърпи човек.
Жълтокос мъж, почти великан, влезе в рубката. Казваше се Огъстъс Струбуел, адютант на Джон, подбран от него при престоя му в Селинуйо след нахлуването на Иеясу. Родил се през 1971-ва в Сан Диего, Калифорния, бил обявяван за най-добър играч на сезона по американски футбол, капитан от морската пехота на САЩ, награждаван за храброст при военните действия в Близкия изток и Южна Америка, направил кариера като филмова и телевизионна звезда. Изглеждаше достатъчно приятен човек, само че, подобно на Джон, обичаше да се хвали със завоеванията си сред жените. Писателят не му вярваше. У всеки, който работеше за Джон Безземни, трябваше да има нещо гнило.
Клемънс сви рамене. Засега можеше да се наслаждава на момента. Защо да позволи на каквото и да било да му отнема радостта в най-великия ден от неговия живот?
Наведе се през илюминатора и пак огледа маршируващата група пехотинци и тълпата. Слънцето искреше по вълните, подухваше разхлаждащ бриз. Ако станеше твърде горещо, би могъл да затвори илюминаторите и да включи климатичната инсталация. От високия прът на носа се развяваше флагът на „Не се наема“ — ален феникс върху светлосиньо поле. Фениксът беше символ за възродения живот на човечеството.
Сам помаха на струпаните по брега хора и натисна бутон, чрез който предизвика рева на сирени. Зазвъняха камбани.
Дръпна дима от чудесната пура, изпъчи се и започна да се разхожда насам-натам. Огъстъс Струбуел подаде на Джон чаша, пълна догоре с бърбън, после предложи друга на капитана. Всички в рубката — Стайлс, шестимата останали лоцмани, Джо Милър, фон Рихтхофен, Файърбрас, Публий Крас, Моцарт, Джон Безземни, Струбуел и още трима от адютантите на краля — имаха чаши в ръцете си.
— Вдигам тост, господа — каза Джон на есперанто. — За дългото щастливо пътуване и дано всеки от нас получи онова, което заслужава.
Джо Милър стоеше до Сам и темето му почти докосваше тавана. Той държеше бокал, побиращ половин литър бърбън. Помириса кехлибарената течност с чудовищния си хобот, после я опита с върха на езика.
Клемънс тъкмо щеше да излее на един дъх в гърлото си четирите унции питие, когато видя гримасата върху маймунското лице на титантропа.