— Джо, какво става?
— В тажи течношт има нещо!
Сам подуши напитката и не усети друго освен аромата на най-превъзходното кентъкийско уиски.
Ала щом кралят, Огъстъс Струбуел и останалите посегнаха към оръжията си, той плисна чашата си в очите на Джон.
— Това е отрова! — кресна Сам и се хвърли на пода. Джо изрева като внезапно изскочил от клетката лъв и запрати своя бокал в мутрата на Струбуел.
Другите адютанти гръмнаха по веднъж, после втори път. Пистолетите „Марк II“ бяха четиризарядни и запалваха барута с електрическа искра в алуминиевите гилзи. Бяха по-големи и по-тежки дори от „Марк I“, но с тях се стреляше много по-бързо, а пластмасовите куршуми се изтласкваха от кордит26.
Рубката се превърна в буря от отекващи, оглушителни гърмежи, вой на рикоширащи шарени парчета, викове и писъци на хора и ревовете на Джо.
Сам се претърколи, пресегна се и включи лоцмана-автомат. Роб Стайлс лежеше на пода с почти откъсната ръка. Пред него умираше един от адютантите на крал Джон. Жълтокосият Огъстъс Струбуел прелетя над Сам, удари се в стъклото и рухна върху писателя. Джон изчезна, хуквайки надолу по стълбата.
Клемънс изпълзя и се озърна. Четирима от лоцманите му бяха мъртви. Всички адютанти — също, с изключение на Струбуел, който беше в безсъзнание. Титантропът бе изпотрошил вратовете или челюстите им. Моцарт клечеше разтреперан в ъгъла. Файърбрас кървеше от множеството ударили го пластмасови отломки, а Лотар — от рана в ръката. Един адютант го поряза с нож, преди Джо да му извие лицето към гърба.
Сам се надигна несигурно и погледна през илюминатора. Наблюдаващата морските пехотинци тълпа се бе пръснала, като остави дузина трупове след себе си. Изглежда, че част от враговете стреляха откъм каютите на главната палуба.
Сирано стоеше до своята бързо топяща се група и крещеше заповеди. После хората на Джон налетяха със стрелба и французинът падна. Ала пак скочи, рапирата му блесна сребристо и веднага почервеня. Противниците се разколебаха и побягнаха, Сирано се втурна в преследване. Сам му викна:
— Глупак такъв! Върни се! — но никой не го чу, разбира се.
Напъваше се да отърси шока от съзнанието си. Джон бе пуснал нещо в чашите им — отрова или приспивателно — и само прачовешки чувствителният нос на Джо Милър ги спаси да не изпият уискито и да се свлекат, за да предоставят на Безземни възможността да превземе рубката без излишни неприятности.
Той надникна през десния илюминатор. Едва на половин миля пред тях се намираше грамадният вълнолом, зад който корабът трябваше да хвърли котва за през нощта. И утре официално щяха да потеглят на дългото пътешествие. „Щяхме да потеглим“ — помисли си Клемънс.
Изключи автоматичния лоцман и хвана лостовете за управление.
— Джо — каза той, — ще насоча кораба право към брега. Може и да заседнем. Извади високоговорителя. Ще съобщя на хората отсреща какво става и ще получим помощ.
Дръпна назад десния лост и бутна напред левия.
— Какво не е наред? — изкрещя.
„Не се наема“ продължаваше устремно по Реката, на разстояние стотина ярда от крайбрежието.
Ръцете му трескаво шареха по контролното табло, но приказният уникат не се отклоняваше.
Гласът на Джон се чу от разговорната система.
— Няма смисъл, Самюъл, Шефе, Капитане, свиньо. Аз командвам кораба. Моят човек, който ще бъде главен инженер, монтира дублираща система за управление… не е важно къде. Изключих твоята и корабът ще продължи натам, накъдето искам аз. Така че не разполагаш с никакво преимущество. Сега моите хора ще нападнат рубката и ще ви заловят. Но предпочитам да има възможно най-малко щети. Затова, ако просто напуснете без шум, ще ви оставя невредими. Разбира се, стига да можете да преплувате сто ярда.
Сам беснееше, псуваше, блъскаше с юмруци по таблото. Ала вече отминаваха пристана, тълпите там махаха, викаха и недоумяваха защо корабът не спира.
Лотар гледаше през кърмовия илюминатор.
— Опитват се да ни издебнат! — каза той и стреля по мъжа, появил се иззад далечния край на „тексаса“ върху покритата палуба.
— Няма да удържим дълго! — въздъхна Файърбрас.
— Не ни стигат патроните!
Сам погледна през предните илюминатори. Неколцина пасажери изтичаха на котелната палуба и се обърнаха да дадат отпор.
Сред тях беше и бившата му съпруга.
Последва нова атака. Един мъж посегна да прободе Дьо Бержерак, зает да намушва съседния. Ливи се помъчи да избие острието настрана с пистолета си, който сигурно не беше зареден, но сабята се заби в корема й. Тя падна назад, а фаталната сабя още стърчеше от тялото. Убиецът й умря секунда по-късно — рапирата на Сирано го прониза в гърлото.