Клемънс извика:
— Ливи! Ливи! — и изскочи през вратата на рубката, трополейки надолу по стълбата.
Куршумите пищяха край ушите му, пръскаха се по стените и стъпалата. Усети жилване, чу викове зад себе си, обаче не се обърна. Смътно съзнаваше, че Джо Милър и останалите тичаха подир него. Може би в опит да го спасят или защото знаеха, че е дошъл моментът да се измъкнат, след като превъзхождащият враг ги хвана в рубката сякаш в капан.
Навсякъде лежаха трупове и ранени. Хората на Джон не бяха много на брой. Той разчиташе на изненадата и не се провали. Първите залпове бяха избили десетки, а в паниката още десетки загинаха от стрелбата. Голяма част от оцелелите бяха скочили във водата, щом видяха, че няма спасение, няма къде да се скрият и не разполагат с оръжие.
Сега корабът завиваше към брега, гребните колела се въртяха с пълна скорост, перките им плющяха и палубата трепереше. Джон приближаваше „Не се наема“ към мястото на брега, където го очакваха множество тежко въоръжени мъже и жени.
Това трябваше да са недоволните, разгневени, че лотарията не им даде възможност да се включат в екипажа. Ако се окажеха на борда, те щяха да пометат малцината живи привърженици на Сам.
Писателят бе претичал през покритата палуба, след като мина по стълбата. В лявата си ръка държеше пистолет с останали два патрона, а в дясната — рапира. Не знаеше как са се озовали у него, нито помнеше да ги е измъквал от кобура и ножницата.
Над ръба на палубата се надигна лице. Клемънс гръмна и лицето се дръпна обратно надолу. След миг стъпи там и преди да погледне към стълбата, вече стреляше. Този път пластмасовият куршум не пропусна. От гръдта на мъжа изригна червено, той падна по стъпалата, като повлече още двама със себе си. Но другите на долната палуба вдигнаха своите пистолети и Сам отскочи назад. Залпът не го улучи, ала някои от куршумите се пръснаха и парчетата го жилнаха по краката.
Зад него Джо Милър викаше:
— Шам! Шам! Не ни оштава нищо, ошвен да шкачаме! Те ни обкръжиха!
Долу Сирано продължаваше да размахва рапирата си, удържаше по трима наведнъж и отстъпваше към перилата. В миг острието му прониза нечие гърло, противникът рухна, а французинът се извъртя и плонжира в Реката. Когато се появи на повърхността, заплува бързо, за да избегне дясното гребно колело, пенещо водата около него.
Куршумени откоси удряха стените на каютите до Клемънс и Лотар кресна:
— Скачай, Сам! Скачай!
Обаче още не можеха да скочат. Не биха прелетели дори над главната палуба долу, камо ли пък над котелната.
Джо Милър се затича, вдигнал грамадната си брадва към мъжете, стрелящи иззад каютите на покритата палуба. Куршумите летяха накриво към гиганта, оставяйки тънки димни следи, но той бе твърде далеч и не се тревожеше, че ще се прицелят точно. Разчиташе също на своята вдъхваща ужас външност и пъргавина, за да всее паника у враговете, които добре го познаваха.
Другите тичаха след него и стигнаха до капака на едното гребно колело. Беше отдалечен на десет фута от борда. Ако застанеха до перилата и се плъзнеха, можеха да се хванат за големите железни издатини — там бяха закрепени въжетата, с които кранът спускаше капаците при монтажа.
Подхождаха един след друг, куршумите пищяха наоколо. Вкопчваха се в издатините, телата им силно се блъскаха в твърдия метал. Но пропълзяха отгоре, станаха и се хвърлиха. Водата се намираше на тридесет фута под тях. При такава височина и при други обстоятелства Сам би се поколебал. Ала този път скочи решително, падна изправен, стиснал носа си, и ходилата му се забиха във вълните.
Подаде глава навреме, за да види как Джо полита не от капака, ами от главната палуба. Беше се сражавал надолу по стълбата и докато прекосяваше палубата, бе разпръсквал пигмеите пред себе си. Но въпреки всичко по козината му личаха кървави петна. Той се гмурна, а над него гърмяха пистолети и стрели се впиваха във водната повърхност в опасна близост.
Сам също се гмурна, защото няколко от парните картечни оръдия бързо накланяха дула и 80-калибровите им снаряди го търсеха.
Корабът обърна курса си след около две минути. Джон сигурно бе открил, че неговият главен враг е избягал. През това време Клемънс вече беше излязъл на брега и хукнал, но му се струваше, че краката му се огъват под него. Престанаха да ги обстрелват. Вероятно Джон бе променил решението си да го убие. Би искал той да страда, а Сам щеше да страда най-силно, ако все още можеше да наблюдава своето поражение.
Гласът на Джон избумтя от високоговорител:
— Сбогом, глупако Самюъл! Благодаря ти, че построи за мен речния кораб. Аз ще му сменя името с друго, което повече му приляга! Сега тръгвам, за да вкуся от плодовете на твоите усилия! А ти си мисли за мен колкото си щеш! Сбогом!