— Шлучва ше да мишля, че ши прав. Но всъщност аз съм най-големият шегобиец на света, защото съм и най-натъженият човек. Всеки смях се корени в болката.
Загледан в брега, той засмука пурата си за някое време. Малко преди смрачаване навлязоха в най-крайните земи, ожарени от горещия дъх на метеорита. С изключение на няколко железни дървета всичко останало беше пометено от удара на изгарящите пламъци. Железните дървета бяха загубили огромните си листа в огъня, дори невероятно устойчивата им кора бе обгоряла, а дървесината отдолу, по-твърда от гранит, се бе овъглила. Освен това ударната вълна беше повалила или наклонила много стволове, пречупвайки ги в основата. Грааловите камъни бяха почернели и не работеха, но запазваха неизменната си форма.
Накрая Клемънс каза:
— Лотар, сега е подходящ момент да научиш нещо за причините на нашите търсения. Джо може да ти го разкаже по свой начин, а аз ще ти обясня всичко, което не разбираш. Това е странна история, обаче в действителност не по-странна от всичко останало, случило се тук след нашето възкресение.
— Жаден шъм — въздъхна Джо. — Нека първо да пийна нещичко.
Тъмносините очи, засенчени от костените кръгове около тях, гледаха съсредоточено в чашата. Той се взираше във вътрешността й, сякаш извикваше от паметта си картините, които щеше да опише. Говореше гърлено, езикът му наблягаше по-силно на някои съгласни и от това неговият английски ставаше звънлив, но и по-комичен от фъфленето, а гласът му дълбоко и вибриращо напираше от гърдите като от кладенеца на Делфийския оракул. Разказа им за Мъгливата кула.
— Някъде по Реката аж ше шъбудих гол, какъвто шъм и шега. Намерих ше в мяшто, което трябва да е в далечния шевер на тажи планета, жащото беше по-штудено и шветлината не беше толкова ярка. Нямаше хора, бяхме шамо ние… ъ-ъ, титантропите, както Шам ни нарича. Имахме граали, но бяха много по-големи от вашите, както шами можете да видите. И нямахме бира и уишки. Никога не шме пожнавали алкохола, жатова и липшваше в нашите граали. Пиехме вода от Реката. Мишлехме ши, че шме в мяштото, където отиваш шлед шмъртта, че… ъ-ъ, боговете ша ни дали това кътче и вшичко, от което имахме нужда. Бяхме щаштливи, шъвъкуплявахме ше, ядяхме, шляхме и ше биехме ш враговете ши. И аж щях да бъда предоволен, ако не беше дошъл онжи речен шъд.
— Иска да каже кораб — обясни Сам.
— Това кажвам и аж. Кораб. И не ме прекъшвай, Шам. Доштатъчно ме огорчи, като ми шъобщи, че нямало никакви богове. Въпреки че аж видях боговете.
— Видял си боговете? — натърти Лотар.
— Не шъвшем. Видях ги къде живеят. И жърнах техния кораб.
Фон Рихтхофен възкликна:
— Какво? За какво говориш?
Клемънс махна с пурата в ръка.
— После. Остави го да довърши. Ако го прекъсваш твърде често, той се обърква.
— Там, откъдето идвам, не говориш, когато някой друг говори. Иначе те прашват по ноша.
— Джо, с такъв голям нос като твоя сигурно много боли.
Милър нежно погали своя хобот.
— Имам ши шамо един и ше гордея ш него. В тажи чашт на долината никой пигмей няма нош като моя. Хм, там откъдето идвам, ношът ти покажва колко ти е дълъг… как му кажвахте вие, Шам?
Сам се задави и дръпна пурата от устните си.
— Джо, ти ни разправяше за кораба.
— Да. Не! Не е вярно! Още не шъм штигнал до това. Но както вече кажах, един ден ши лежах и гледах как играят рибите. Мишлех ши да штана, да ши направя кука и прът, жа да ши хвана няколко. Ижведнъж чух кряшък. Ижжад жавоя на Реката ше появи онова чудовище. Беше ужашно. Шкочих. Тъкмо да побягна и видях, че ноши хора на гърба ши. Ех, приличаха на хора, ала когато чудовището наближи, ражбрах, че те ша дребни краштави джуджета беж никакви ношове. Можех да ги пребия вшичките до шмърт ш едната ши ръка, обаче те яждеха тажи грамадна речна жмия като пчели в кожината на мечка. И така…
Заслушан, Клемънс се почувства по същия начин, когато чу разказа за първи път. Сякаш стоеше там до това същество от зората на човешката история. Въпреки звънтящите и фъфлещите звуци, въпреки запъването и бавното търсене на думи тоя титан говореше увлекателно. Клемънс усещаше неговата паника и изумление, неговото почти непреодолимо желание да избяга. Освен това долавяше и противоположния импулс — любопитството на този прачовек, което го правеше ако не пълноценен, то поне най-близък негов родственик. Зад надвисналите очни дъги се намираше пулсиращото сиво вещество, което не би се задоволило само да съществува, но трябваше да се храни с образите на непознати неща, с невиждани форми.
Затова и Джо Милър останал на пясъка до водата, макар пръстите му да стиснали дръжката на граала, готови да го носят, ако се стигне до бягство.