Чудовището доплувало наблизо. Джо започнал да мисли, че може и да не е живо. Но ако не е, защо му е тази голяма глава, вдигнала се и сякаш готова да клъвне? Обаче наистина не изглеждала жива. Вдъхвала му мъртвешко усещане. Това нямало особено значение, защото Джо бил виждал ранена мечка да се преструва на мъртва много убедително, после да скача, за да откъсне ръката на един от неговите спътници ловци. И още — макар и да бил свидетел на смъртта на ловеца, сетне го забелязал да оживява в деня, когато се събудил на брега с другите от своя вид. А щом онзи и Джо могли да възкръснат, какво пречело на тази вкаменена змиеподобна глава да се отърси от мъртвешкото си вцепенение и да го стисне в зъбите си?
Но той пренебрегнал страха си и разтреперан пристъпил към чудовището. Бил титан, по-старият брат на човека — от свежото утро на разума и тласкан от присъщото на прахората „Искам да знам какво става“.
Един пигмей махнал на Джо Милър да дойде при тях, бил с опадала козина като останалите, ала носел на главата си стъклен обръч с мътночервено пламтящо слънце. Другите върху дървеното чудовище стояли зад мъжа със стъкления обръч, държали копия и странни устройства, по-късно Джо научил, че били лъкове и стрели. Наглед не се плашели от колоса, може би защото били толкова преуморени от рядко прекъсващото гребане срещу течението, че вече не ги интересувало какво ще им се случи.
Доста време минало, докато вождът на пигмеите качил Джо на кораба. Онези слезли на брега да заредят граалите си, а титантропът се отдръпнал от тях. Те се нахранили, той също, но на разстояние. Неговите съплеменници избягали по хълмовете, обладани като него от паника при вида на кораба. След време видели, че речната змия с нищо не застрашавала Джо, и доближили. Пигмеите отстъпили на борда.
Тогава вождът им извадил от своя граал странен предмет и поднесъл към върха му тлеещ тел, после от предмета и от устата на вожда излязъл дим. Джо подскочил при появата на първото облаче, а сродниците му отново се пръснали из хълмовете. Той се почудил дали тези пигмеи без носове не са потомството на драконката. Може пък децата й да имат такава форма като ларви, но като майка си са способни да бълват огън и дим?
— Ама аж не шъм тъпчо — каза Джо. — Не ми трябваше много време да проумея, че димът ижлижаше от предмета, който на английшки наричате пура. Техният вожд ми покажа ящно, че ако ше кача на кораба, мога да пуша. Ами шигурно шъм бил побъркан да поштъпя така, но ишках да опитам от онажи пура. Може да шъм мишлил, че ще направя впечатление на моето племе, де да жнам.
Милър скочил на кораба, който под тежестта му леко се наклонил към левия борд. Размахал своя граал, за да им покаже, че ако го нападнат, ще им изпотроши черепите с него. Те схванали намека и не се приближили прекалено. Вождът подал пура на Джо и макар че той се разкашлял малко и преценил вкуса на тютюна като доста особен, харесало му. А когато пийнал бира за първи път, бил очарован.
Така че Джо решил да продължи с пигмеите върху гърба на речната змия нагоре срещу течението. Дали му да върти могъщо весло и го нарекли Техути.
— Техути ли? — попита фон Рихтхофен.
— Гръцката форма е Тот — обясни Клемънс. — В очите на египтяните той наподобявал бога ибис с дългия клюн. Предполагам, че им е напомнял и за бога бабуин Баст, но грамадният нос ги накарал да пренебрегнат това. Затуй станал Тот или Техути.
Дни и нощи изтичали като Реката. Понякога Джо се уморявал и искал да го оставят на брега. Вече можел да говори езика на пигмеите, ала често се запъвал на някоя дума. Вождът се съгласявал да изпълнява желанията му, тъй като било очевидно, че каквато и да е форма на отказ би причинила изтреблението на целия екипаж. И отново подхващал тъжно да говори за обучението на Техути, което щяло да приключи в този момент, а той тъкмо започвал да напредва. Бил звяр, но имал лика на бога на мъдростта и скоро щял да се превърне в човек.
Звяр? Бог? Човек?
Какво били те?
Не се подреждали точно в тази последователност, казвал вождът. Правилният ред, продължаващ безкрайно нагоре, бил звяр, човек, бог. И все пак истина било, че можеш да видиш божество под маската на животно; човекът пък представлявал неосъзната сплав от животинското към божественото, застинала в равновесие между двете, понякога, се превръщал в едното или другото.
Това било непосилно за оформения като самун мозък на Техути. Той прикляквал и се зъбел срещу все по-близкия бряг. Повече нямало да има пури и бира. Хората по крайбрежието били от неговия вид, но не и от неговото племе, затова биха могли да го убият. Отгоре на всичко за първи път изпитвал влиянието на интелектуалното насърчение, което също щяло да свърши, щом отново се озове сред титантропи.