Ето защо поглеждал вожда, примигвал, ухилвал се, поклащал глава и му казвал, че ще остане на кораба. Идвал му редът да върти веслото, подновявал и изучаването на най-чудесното от всички неща — езика, който познавал философията. Започнал свободно да говори на тяхната реч, да схваща удивителните работи, които вождът му обяснявал, макар и понякога да било болезнено като да стиснеш цяла шепа тръни. Ако една или друга идея му убягвала, той я преследвал, догонвал я, поглъщал я, а може би я и изхвърлял десетина-двайсет пъти. След време я смилал и донякъде се засищал от нея.
Реката шумяла край тях. Те натискали веслата, винаги се придържали в близост до брега, където течението било най-слабо. Дните и нощите се сменяли, слънцето вече не се издигало толкова нагоре в небесата, а светело в зенита си малко по-ниско от предишната седмица. Въздухът ставал по-студен.
— Джо и неговите спътници стигали все по-близо до Северния полюс — продължи Клемънс — Наклонът на екватора на тази планета спрямо плоскостта на еклиптиката е равен на нула. Както сам знаеш, тук няма сезони, денят и нощта са с еднаква продължителност. Обаче Джо напредвал към точката, откъдето щял винаги да вижда слънцето наполовина над хоризонта и наполовина под него. Поне би го виждал, ако не бяха тези планини.
— Да, винаги беше ждрач. Беше ми штудено, но не колкото на хората. Така ше трешяха, че аха да им паднат жадничите.
— Неговото грамадно туловище излъчва по-малко топлина от нашите хилави телца — отбеляза Клемънс.
— Моля, моля! Да говоря ли или да ши държа голямата ушта жатворена?
Лотар и Сам се ухилиха насреща му.
Той продължи. Вятърът се засилвал, а въздухът се насищал с мъгла. Джо започвал да се безпокои. Имал желание да се върне, но по това време вече не би искал да загуби уважението на вожда. Щял да измине заедно с тях всеки инч по пътя към незнайната им цел.
— Не си знаел накъде са тръгнали? — учуди се Лотар.
— Не шъвшем точно. Те ишкаха да штигнат до ижворите на Реката. Мишлеха ши, че боговете може да живеят там и че ще ги пушнат в иштиншкия жадгробен швят. Кажваха, че тожи швят не бил иштиншкият. Бил чашт от пътя към него, какъвто ще да е той.
Един ден Джо дочул слаб тътен, но сякаш много близък, като куркането на червата му. След малко звукът се превърнал в грохот и той вече знаел, че го причинява вода, падаща от невероятна височина.
„Дрейругр“ завил и влязъл в залив, защитен от протегната като пръст земна ивица. Тук грааловите камъни вече не бележели бреговете на Реката. Хората трябвало да ловят риба и да я сушат. На кораба имало и запаси от бамбукови връхчета, събрали ги още в огретите от слънцето земи тъкмо за такъв случай.
Вождът и неговите хора се помолили и отрядът се закатерил покрай поредицата стръмни водопади. И сега свръхчовешката сила на Техути-Джо Милър им помагала в преодоляването на препятствията. Но друг път тежестта му се превръщала в пречка и опасност.
Вървели все нагоре, подгизнали от просмукващите въздуха пръски. Когато стигнали до гладка като лед скала, извисяваща се на хиляда фута, те се отчаяли. Огледали се наоколо и открили въже, люлеещо се по повърхността на камъка. Било направено от завързани една за друга кърпи. Джо опитал издръжливостта му и се изкачил, придръпвайки се с ръце и опирайки ходила на отвесната скала, докато най-сетне се добрал до върха. Там се обърнал да наблюдава последвалите го хора. Вождът, пръв тръгнал след титантропа, много по-бързо от него се уморил и на половината път догоре вече не бил в състояние да продължи. Джо го издърпал при себе си заедно с твърде тежкото въже. Направил същото и за всеки мъж от отряда.
— Откъде, по дяволите, е изникнало това въже? — попита фон Рихтхофен.
— Някой им е подготвил пътя — каза Клемънс. — Като си припомним примитивната технология на тази планета, никой не би могъл да намери начин за качването на въжето до скалата, на която бил вързан горният му край. Вероятно балон би успял да издигне човек дотам. Както знаеш, възможно е да си направиш, балон от кожата на речен дракон или от човешка кожа. Би могъл и да получиш водород, като пуснеш пара през свръхнагрят въглен, при наличието на катализатор. Ама в такъв беден на метали свят откъде ще вземеш катализатор? Водородът може да се добие и без катализа, но с огромен разход на гориво. Обаче нямало никакви следи от пещи, необходими за производството на този химичен елемент. Пък и защо да си зарязват кърпите, щом отново ще им потрябват? Не, някой неизвестен, да го наречем Тайнствения непознат, е сложил там въжето за Джо и неговия отряд. Или за всеки, който би дошъл. Не ме питай кой е бил или как го е направил. Слушай, има още. Понесъл въжето в мъгливия здрач, отрядът изминал няколко мили по платото. Стигнали до друг зъбер, където Реката се разширявала над тях в грамаден водопад. Бил толкова широк, че според Джо там имало достатъчно вода да понесе и земната луна със себе си. Нямало да се учуди, ако види онова голямо сребристо-черно кълбо да се появява над ръба на водопада далече горе и да пропада в громолящите води, за да се разбие на парчета в страховития водовъртеж на подножието.