— Тук вятърът бил по-силен и шумен, а мъглата — по-гъста — продължи Сам. — Капки вода кондензирали по кърпите, с които те се увили от глава до пети. Скалата пред тях също била огледално гладка и отвесна като изкачената преди нея. Горният й край се губел в мъглата. Би могла да е висока само петдесет фута или десет хиляди. Обикаляли подножието в търсене на някакъв пролом. И намерили. Бил като малка врата, където се срещали платото и зъберът, и толкова нисък, че се принудили да лазят на длани и колене. Раменете на Джо се триели в каменните стени. Но скалата била гладка, сякаш човек е пробил дупката и е чегъртал, докато премахне всички грапавини. Тунелът водел нагоре през планината под ъгъл, незначително по-малък от 45 градуса. Нямало как да премерят дължината му. Когато Джо се измъкнал в другия край, раменете, дланите и коленете му били разранени и кървели въпреки предпазващите го кърпи.
— Не разбирам — намеси се фон Рихтхофен. — Както ми изглежда, тамошните планини са били оформени така, че да попречат на хората да стигнат до изворите на Реката. Защо този тунел е бил пробит в плътна скала, давайки проход на натрапници? И защо в първата скала е нямало тунел?
— Един пролом в нея би могъл да бъде забелязан от часови или патрули на района — разясни Клемънс. — Но втората скала е била скрита в мъгла.
— Онези навързани бели кърпи би трябвало още повече да бият на очи — каза немецът.
— Вероятно са били поставени там малко преди Джо да стигне до тях.
Фон Рихтхофен потръпна.
— В името на небешата, нека да ражкажа по-нататък! В края на краищата това ши е моя иштория.
— И то голяма — кимна Клемънс, като хвърли поглед към грамадните бутове на Джо.
— Но ш камъни и пръчки могат да ме натрошат на шъчки.
6
Отрядът изминал десет мили по равна местност. Поспали или поне се опитали, хапнали и започнали да се катерят. Тук скалите били много стръмни и назъбени, ала все пак достъпни. Главният им враг станал недостигът на кислород. Отчаяно се мъчели да дишат, често се налагало да спират за почивка.
По това време Джо вече усещал болки в стъпалата и накуцвал. Не питал дали може да си отдъхне. Докато другите вървели, щял да продължи и той.
— Джо не умее да стои прав колкото съвременния човек — обясни Клемънс. — Всички от неговия вид страдат от дюстабан. Теглото им е твърде голямо за двуного с такива размери. Не бих се изненадал, ако неговият вид е изчезнал от Земята заради сплесканите сводове на стъпалата.
— Пожнавам един предштавител на Хомо шапиенш, който ще штрада от шчупен нош, ако не прештане да ши го пъха в моята работа, която е да ражкажа тажи иштория.
Катерили се, докато Реката, колкото и да била широка, вече се виждала като нишка под тях. По-често не съзирали дори тази нишка заради облаците. Снегът и ледовете правели това изкачване още по-опасно. После открили път надолу към следващото плато и заопипвали посоката през мъглата, срещу виещия и хапещ вятър.
Озовали се пред страховито грамадна дупка сред планините. От нея Реката се втурвала по пътя си и от всички страни, освен при изворите, каменните склонове се издигали отвесни и гладки. Дупката била единственият път. От гърлото й връхлитал такъв грохот, че те не се чували един друг — гласът на бог, говорещ със силата на смъртта.
Джо Милър открил тясна издатина, водеща към пещерата високо над водата. Той забелязал, че днес вождът вървял подире му. След малко титантропът осъзнал, че всички пигмеи гледали на него като на свой водач и защитник. Когато крещели, за да се чуят през гръмотевичния рев, те го наричали Техути. Нищо необичайно, но преди долавял нотки на подигравка в употребата на това име. Вече не. Сега наистина бил техният Техути.
Клемънс пак го прекъсна.
— Било все едно ние да наричаме селския идиот Йехова или нещо подобно. Когато хората не се нуждаят от боговете, те им се присмиват. Ала щом се уплашат, започват да се отнасят с уважение към тях. Би могло да се каже, че в този момент Тот ги водел към входа за Подземния свят. Разбира се, аз само се поддавам на човешкия порок да търсим символи в случайните съвпадения. Което и куче да почешеш, все ще изскочи бълха.