— Не помня удара долу — каза Джо. — Шъбудих ше прехвърлен на двайшетина мили от мяштото, където беше Шам Клемънш. Там живееха норвежчи от дешети век на новата ера. Трябваше да жапочна ш учене на нов ежик, шъвшем отначало. Дребошъчите беж ношове ше плашеха от мене, но ишкаха да ше бия жа тях. Пошле шрещнах Шам и штанахме приятелчета.
Помълчаха. Джо Милър надигна чашата към своите тънки и подвижни като на шимпанзе устни и изля в гърлото си остатъка от напитката. Другите двама го гледаха сериозно. Единствените светлинки край тях бяха огьнчетата на пурите.
Фон Рихтхофен попита:
— Ами онзи, който носел стъклен обръч с лъчисто слънце? Как каза, че му било името?
— Не шъм кажвал.
— Добре де, как се наричаше?
— Ехнатон. Шам жнае повече жа него от мене, а пък аж прекарах четири години до тожи гошподин. Поне Шам твърди тъй. Обаче — лицето на Джо стана лукаво — аж пожнавам човека, а Шам вшичко на вшичко ражполага ш няколко така наречени ишторичешки факта.
7
Фон Рихтхофен им пожела лека нощ и изчезна под палубата. Сам крачеше напред-назад, веднъж спря да запали цигарата на кормчията. Искаше да спи, но не можеше. Безсънието го въртеше на шиш от години. Пронизваше мозъка му, който кръжеше в него като обезумял ротор, откъснал се от нуждата на тялото да отдъхне.
Джо Милър седеше прегърбен, подпрян на перилата и чакаше своя приятел — единствения човек, когото обичаше и на когото вярваше, — за да слязат в трюма. Накрая главата му увисна, сопата на неговия нос описа уморена дъга и той захърка. Шумът напомняше за поваляни в далечината дървета. Секвои се цепеха, скрибуцаха и се пропукваха. Дълбоките въздишки и бълбукания се редуваха с други интересни звуци.
— Нашпи ше добре, мое малко приятелче — каза Сам; знаеше, че Джо сънува онази завинаги изгубена Земя, където бродеха мамути, огромни мечки и лъвове и където красиви според вкуса му жени от собствения му вид жадуваха за него.
Веднъж застена, после изскимтя и Сам разбра, че го е сграбчила мечка, гризяща ходилата му. Нозете на Джо го мъчеха ден и нощ. Както всички себеподобни, той беше твърде грамаден и тежък за ходене на два крака. Природата си бе направила опит с един наистина гигантски вид прахора, сетне ги бе зарязала като провал.
— „Възходът и падението на плоските ходила“ — промълви Клемънс. — Ето статия, която никога няма да напиша.
Американецът изпусна стон, слабо ехо на Джо. Виждаше полуразмазаното тяло на Ливи, поднесено му за малко от вълните, после отнето. А дали беше Ливи? Нима не я бе видял поне десетина пъти, взрян през далекогледа в гъмжилото по бреговете? Обаче щом успееше да придума Кървавата брадва да спрат само за да провери дали лицето е било на Ливи, винаги се разочароваше. И сега нямаше причина да вярва, че трупът е бил на неговата жена.
Той отново изстена. Колко жестоко, ако е била Ливи! Колко присъщо за живота! Да се намира толкова близо и тя да му бъде отнета само минути, преди отново да се събере с нея. И да бъде подхвърлена на палубата, сякаш Бог — или каквито присмехулни сили управляваха Вселената — искаше да се подиграе и да каже: „Виж колко малко оставаше! Ридай, жалко сборище от атоми! Гърчи се от болка, клетнико! Трябва да заплатиш със сълзи и мъки!“
— Да заплатя за какво? — промърмори Сам, захапал пурата си. — За какви престъпления? Не страдах ли достатъчно на Земята, не страдах ли за стореното от мен и още повече за онова, което не направих?
Там кончината го споходи и той я посрещна с радост, защото завинаги означаваше край на всяка скръб. Повече нямаше да го гнетят риданията заради болестите и загубата на неговите любими жена и дъщери, нито мрачната меланхолия, защото се чувстваше отговорен за смъртта на своя единствен син, смъртта, причинена от невнимание. Но дали безгрижието доведе болестта, убила сина му? Дали пък подсъзнанието му е позволило дрехата да се смъкне от малкия Лангдън, когато го изведе на разходка с файтон в онзи мразовит зимен ден?
— Не! — каза Сам толкова силно, че Джо се размърда, а кормчията изръмжа нещо на норвежки.
Удари с юмрук по разтворената си длан и титантропът пак промърмори насън.
— Боже, защо сега трябва да се измъчвам от вина за което и да било мое деяние? — извика Клемънс. — Вече няма значение! Всичко беше изтрито, започнахме с чисти души.
Но имаше значение. Независимо че всички мъртви отново живееха, болните бяха здрави, а злите постъпки бяха тъй отдалечени във времето и пространството, че би трябвало да са простени и забравени. Каквото човек е бил и мислил на Земята, още беше и мислеше тук.