Изведнъж му се прииска да имаше парче дъвка за мечти. Може би тя щеше да премахне угризенията, от които скърцаха зъбите му, и да го направи дивашки щастлив. Обаче би могла и да усили терзанията му. Никой не беше сигурен дали няма да го връхлети толкова разтърсващ ужас, че да пожелае смъртта. Последния път, когато използва дъвката, го нападнаха такива страховити чудовища, че не посмя да опита пак. А може би сега… не!
Малкият Лангдън! Никога няма да го види отново, никога! Синът му издъхна само на двадесет и осем месеца и това означаваше, че не е бил възкресен в тази Речна долина. Нито едно дете, умряло на Земята, преди да е навършило пет години, не бе се вдигнало за нов живот. Поне не тук. Можеха да предполагат, че децата живееха някъде, вероятно на друга планета. Но по незнайна причина, който и да беше отговорен за това, бе избрал да не възвръща умрелите малчугани. Затова Сам никога нямаше да го намери и да поправи стореното.
Нито пък щеше да открие Ливи или дъщерите си Сара, Джийн и Клара. Не и по Реката, за която говореха, че е дълга двадесет милиона мили, с може би тридесет и седем милиарда души по бреговете й. Дори човек да тръгне от началото на единия бряг и да огледа всяко лице от тази страна, а после, щом стигне отсрещния край, да поеме обратно по другия бряг, без да пропуска никого, това би му отнело… колко време? Квадратна миля дневно би означавала при 365 дни в годината и 40 милиона квадратни мили… колко ли правеше всъщност? Въобще не го биваше да смята наум, но сигурно се получаваше над 109 000 години.
И дори да е по силите на някого да извърви всичките тези изтощителни пътища и да се увери, че не е изтървал нищо, след повече от сто хиляди години пак може да не е зърнал лицето, което дири. Бленуваният човек може да е умрял някъде пред търсещия и да е пренесен надолу по Реката, зад него, или чисто и просто да са се разминали през нощта.
Все пак имаше възможност да съществува и друг начин. Създанията, отговорни за тази Речна долина и за възкресението, вероятно бяха достатъчно могъщи да намерят всеки, стига да пожелаят. Би трябвало да разполагат с централен архив или някакво средство да установят личността и местонахождението на хората, обитаващи долината.
Ако не е така, поне можеха да си платят за извършеното от тях.
Историята на Джо Милър не беше измислица. Имаше и своите твърде озадачаващи страни, но те намекваха за нещо утешително. А именно — че някой неизвестен човек или друго същество искаше жителите на долината да узнаят за кулата сред мъглите на северното полярно море. Защо? Сам не разбираше и не би могъл да се досети. — Ала този тунел е бил пробит в скалата, за да позволи на някои хора да научат за съществуването на кулата. И тя трябваше да съдържа светлината, разпръскваща мрака на незнанието. В това. Сам бе сигурен. После имаше и широко разпространилата се история за англичанина Пъркинс или Бъртън, по-вероятно Бъртън, който се събудил преди определеното време в етапа до възкресението. Нима това събуждане е било по-голяма случайност, отколкото дупката, пробита в полярните скали?
Така Самюъл Клемънс за първи път получи видение и го подхранваше, докато то стана велика мечта. За да я превърне в действителност, се нуждаеше от желязо, много желязо. Тя го накара да убеди Ерик Кървавата брадва, че трябва да потегли с експедиция в търсене на мястото, откъдето произхождаше стоманеното оръжие. Всъщност Сам не очакваше, че ще има достатъчно метал за построяване на грамаден кораб, но поне норвежците го отвеждаха нагоре по Реката, по-близо до полярното море.
Сега, с малко незаслужен късмет — той наистина смяташе, че не заслужава нищо добро — Клемънс можеше да се добере до повече желязо, отколкото смееше да се надява. Не че това му бе пречило да таи надежди.
Нужни му бяха хора със знания. Инженери, които ще знаят как да обработят метеоритния къс, как да го извадят, стопят, излеят във форми. И инженери и техници за още стотици най-необходими неща.
Бутна с пета Джо Милър и каза:
— Ставай, Джо. Скоро ще завали.
Титантропът изсумтя, надигна се като кула в мъглата и се протегна. Звездната светлина мъждукаше по зъбите му. Тръгна след Сам по палубата, бамбуковите дъски скърцаха под осемстотинте му фунта. Отдолу някой изпсува на норвежки.
Планините и от двете страни бяха покрити от облаци, тъмата се разпростираше над Речната долина и засенчваше налудничавото блещукане на двайсетина хиляди гигантски звезди и светещи газови валма. Скоро щеше да завали силно за около половин час, после облаците щяха да се разпръснат.