— Бил си най-великият хуморист на света — каза Лотар. — Нима толкова си се променил след възкресението си?
— Това какво общо има? Хумористът е човек с черна душа, дори много черна, ала той превръща своите съсиреци от тъма в светли експлозии. Но когато светлината угасне, чернилката се връща.
Сам се загледа в горящия бамбук. Там се мяркаха свити и смалени лица, после се удължаваха, разпростираха се, излитаха нагоре като искрите, сетне изтъняваха, за да бъдат погълнати от нощта и звездите. Скръбната Ливи се издигна в спирала. Дъщеря му Джийн — лицето й все така студено и неподвижно, както бе положена в ковчега. Ледено в огъня, с притворени клепачи, и то затрептя и отмина нагоре с дима. Баща му в своя ковчег. Брат му Хенри, обгорял и покрит с мехури от избухналия парен котел. После ухилената физиономия на Том Бланкъншип, момчето, послужило за първообраз на Хъкълбери Фин.
У Сам винаги бе живо детето, което искаше да плава безкрайно със сал по Мисисипи и без никакви задължения да преживее много приключения. Сега имаше възможността вечно да се носи на сал. Би могъл да преживее безброй вълнуващи случки, да срещне достатъчно херцози, графове и крале, за да удовлетвори и най-силното си желание. Можеше да мързелува, да лови риба, да дърдори ден и нощ и никога да не работи за прехраната си, като плава по течението хиляда години и прави каквото пожелае.
Проблемът беше, че не можеше да върши точно каквото пожелае. В твърде много земи съществуваше грааловото робство. Зли хора залавяха пленници и лишаваха своите затворници от по-разкошните неща, давани им от техните уреди — пурите, алкохола, дъвката за мечти. Държаха затворника полугладен, само колкото да оцелее, за да използват неговия граал. Връзваха ръцете и краката на нещастниците, като кокошки на път за пазара, та да не посегнат на живота си. И ако някой успееше да се самоубие и биваше пренесен някъде на друго място, отстоящо на хиляди мили от предишното, той можеше да се окаже в лапите на граалови робовладелци.
Отгоре на всичко Сам беше зрял мъж и просто не умееше да изпита щастието на момче, потеглило със сал. Не, ако предприемеше пътешествие по Реката, щеше да се нуждае от защита, удобства, а и от власт — не можеше да отрече подобно желание. Освен това у него живееше и друга силна амбиция — да бъде кормчия на речен кораб. На Земята за малко не бе постигнал туй. Сега щеше да бъде капитан на най-големия, най-бързия, най-мощния речен кораб, съществувал някога, по най-дългата Река в света, пред която Мисури-Мисисипи с безбройните си притоци, Нил, Амазонка, Конго, Об и Жълтата река, опънати една след друга, приличаха на поточе в Озарк. Над водата на неговия кораб ще се издигат шест палуби, ще има две грамадни гребни колела и луксозни каюти за множеството пътници и екипажа, като всички те ще бъдат мъже и жени, прочути в своето време. И той — Самюъл Лангхорн Клемънс, Марк Твен, ще бъде капитан. А корабът няма да спре, докато не стигне до изворите на Реката, където срещу чудовищата, създали това място и пробудили цялото човечество за нови болки, разочарования, отчаяния и скърби, ще потегли експедиция.
Пътешествието би могло да продължи сто години, а може би и два-три века, ала всичко щеше да бъде наред. Този свят не притежаваше много неща, но време имаше предостатъчно.
Сам се сгряваше в сиянието на своите фантазии за могъщия речен кораб. Той господар в рубката, негов старши помощник вероятно мистър Христофор Колумб или мистър Франсис Дрейк, негов капитан на морската пехота… не, не капитан, а майор, само един на борда щеше да носи званието капитан — самият Сам Клемънс… негов майор навярно Александър Велики или Юлий Цезар, или Юлисис С. Грант.
Игличката на хрумнала му мисъл продупчи великолепния балон, понесен по вятъра на мечтата. Онези две копелета от древността, Александър и Цезар, никога не биха се примирили задълго с подчинено положение. От самото начало биха заговорничили, за да превземат капитанския пост на колесния параход. Пък и дали оня велик мъж Ю. С. Грант би приел заповеди от него, Сам Клемънс, обикновен хуморист, писател в свят, където не съществуваха книги?
Сияйният водород на фантазиите излетя със свистене от балона. Сам се прегърби. Отново мислеше за Ливи, толкова наблизо, но открадната му от същото нещо, което направи възможна другата му мечта. Ливи му бе показана за кратко, сякаш от жесток бог, и после пак отнета. А беше ли осъществим неговият втори копнеж? Той дори не можеше да открие огромното находище на желязо, което трябваше да е някъде наоколо.