9
— Сам, виждаш ми се уморен и блед — каза Лотар.
Клемънс се изправи.
— Ще си лягам.
— Какво, ще разочароваш онази венецианска красавица от седемнадесети век, която цяла вечер те гледа влюбено?
— Ти се погрижи за нея — отвърна Сам и се отдалечи.
През последните няколко часа имаше моменти, когато се изкушаваше да отведе жената в своята колиба, особено отначало, след като уискито от граала го сгря, ала вече му беше безразлично. Освен това знаеше, че ако заведе в леглото си Анджела Санджеоти, чувството му за вина ще се върне. През двадесетте години, прекарани тук с жени, които бяха негови партньорки, често страдаше от угризения. А сега, колкото и да беше странно, би се усетил виновен не само заради Ливи, но и заради Темах, неговата индонезийска приятелка през последните пет години.
— Нелепо е! — казваше си безброй пъти. — Няма разумна причина да се чувствам виновен пред Ливи. Толкова дълго сме били разделени, че вече сме непознати. След Деня на Възкресението твърде много се е случило и на двама ни.
Логиката не му влияеше, той страдаше. И защо не? Разсъдливостта нямаше нищо общо с истинската логика. Човекът е ирационално животно, действащо в пълно съответствие с вродения си темперамент и със стимулите, а към тях той е особено чувствителен.
„Защо се измъчвам заради неща, за които не трябва да се обвинявам, щом не мога да овладея реакцията си?
Защото в природата ми е заложено да страдам за онова, за което не съм виновен. Аз съм двойно прокълнат. Първият атом, помръднал на предисторическата Земя, за да се блъсне в друг, е предизвикал верига от събития, довели неизбежно и механично до моето попадане тук — тръгнал през мрака по странна планета, през тълпа от младежи на почтена възраст, събрани отвсякъде и от всяко време, към бамбукова колиба, където ме очакват самотата, угризенията и самообвиненията, ненужни според разума, ала въпреки това неизбежни.
Бих могъл да се самоубия, само че тук самоубийството е безполезно. След едно денонощие се събуждаш на друго място, но пак си същият човек, който е скочил в Реката. И знаеш, че още един скок няма да реши нищо, а вероятно ще те направи дори по-нещастен.“
— Безмилостни копелета с каменни сърца! — възмути се той и размаха юмрук, после печално се засмя и добави: — Но Те могат да устоят на своето безсърдечие и жестокост не повече, отколкото аз да се преборя с това, което съм. Всички сме заедно в кюпа.
Обаче тази мисъл не отслаби желанието му да си отмъсти. Щеше да захапе ръката, която му бе дала вечен живот.
Бамбуковата му колиба беше разположена сред хълмовете в планинското подножие. Макар и най-обикновена, тя представляваше истински лукс в подобна местност, където каменните сечива за построяването й бяха рядкост. Току-що възкресените трябваше да се задоволят с набързо стъкмен подслон — събрани бамбукови пръти, завързани на върха и отстрани с въжета от трева и покрити с грамадните като слонски уши листа на железните дървета. Сред петстотинте разновидности бамбук в долината някои можеха да бъдат разцепени и превърнати в ножове, но те бързо се затъпяваха.
Сам влезе в колибата, легна на нара и се зави с няколко големи кърпи. Слабите отзвуци на далечно веселие не му даваха мира. Повъртя се и не издържа на изкушението да сложи в устата си дъвката за мечти. Въздействието й нямаше как да се предвиди — екстаз, ярки и многоцветни-променливи форми, чувството, че всичко в света е наред, желанието за секс или бездънен мрак, откъдето изскачаха чудовища, обвиняващи призраци от мъртвата Земя и адски пламъци, край които безлики дяволи се присмиваха на писъците.
Клемънс сдъвка парчето, преглътна слюнката и веднага разбра, че е сгрешил, но вече бе късно. Продължи да дъвче, докато видя пред себе си времето, когато беше момче и се удави, всъщност за малко да се удави, ако не го бяха измъкнали от водата. „Тогава умрях за първи път — помисли той. — Не, умрях, когато се родих. Странно, мама никога не ми е разказвала за това.“
Можеше да види майка си просната в леглото, с разрошена коса и бледа кожа, с полупритворени очи и увиснала челюст. Докато пушеше своята пура, лекарят се занимаваше с бебето — с него, Сам. С ъгъла на устата си казваше на баща му:
— Като го гледам, едва ли си струваше да го спасявам.
Баща му отвърна:
— Нима разполагахте с избор между спасяването на това и Джейн?
Лекарят имаше сплъстена яркочервена коса, гъсти увиснали червени мустаци и бледосини очи. Лицето му беше особено и грубо.