— Аз погребвам грешките си. Прекалено много се тревожите. Ще съхраня вашето парче месо, макар че всъщност не си струва, ще отърва и нея.
Той го пови и го остави на леглото, после седна и се зае да дращи в малка черна книжка. Бащата на Сам се обади:
— Трябва ли да пишете в момент като този?
— Да, трябва, макар че бих написал повече, ако не приказвах толкова. Това е дневник, в който отбелязвам всички души, които съм извадил на бял свят. Възнамерявам някой ден да съставя обемиста история на тези бебета, да разбера дачи някое поне нещо е постигнало. Ако даря един гений, дори само един в нашата долина на скръбта, ще смятам живота си за смислен. Иначе съм си губил времето да израждам хиляди идиоти, лицемери, завистници и други подобни на тази тъжна земя.
Малкият Сам запищя и лекарят каза:
— Изглежда, че е погубена душа, още преди да е умрял, нали? И като че ли е стоварил върху крехките си раменца вината за всичките грехове на света.
— Вие сте странен човек — отвърна бащата. — Мисля, че сте зъл. И определено нямате страх от Бога.
— Да, отдавам почит на Княза на Тъмата — потвърди лекарят.
Въздухът в стаята бе пренаситен от миризмата на кръв, от спиртния дъх, пурата и потта на госта.
— Как ще го наречете? Самюъл? И аз така се казвам! Означава „име Божие“. Майтап. Двама Самюъловци, а? Болнаво малко дяволче, не вярвам да оживее. Ако пък оживее, ще му се иска да не е ставало.
Баща му изрева:
— Вън от моя дом, сатанинско изчадие! Що за човек си ти? Вън! Ще повикам друг лекар! Даже никой няма да узнае, че ти си израждал жена ми, или си имат нещо общо с това, или дори си стъпвал тука. Ще почистя тая къща от гадната ти воня.
Олюлявайки се, лекарят нахвърля мръсните си инструменти в чантата и рязко я затвори.
— О’кей. Обаче ти ме забави по пътя ми през това жалко селце, населено със задници. Запътил съм се към по-големи и по-хубави неща, провинциални ми приятелю. Само заради мекото си сърце те съжалих, защото шарлатаните, обслужващи тази кална дупка, не бяха тук. Оставих удобствата на кръчмата, за да дойда и да спася едно новородено, което по-добре да беше мъртво, несравнимо по-добре. Макар и да не знам защо, но това ми напомня, че трябва да ме възнаградиш за услугата.
— Би следвало да те изритам от къщата и да ти платя само с проклятия! — възкликна бащата на Сам. — Ала човек трябва да плаща дълговете си независимо от обстоятелствата. Ето ти твоите трийсет сребърника.
— Повече ми приличат на хартия — отбеляза лекарят. — Ами можеш да извикаш местния раздавач на хапчета, глупости и смърт, но само запомни, че именно доктор Екс измъкна твоите жена и дете от челюстите на смъртта. Екс, неизвестният, вечният пътник, тайнственият непознат, дяволът, посветил се да поддържа живота на другите нещастни дяволи, посветил се също и на демоничното уиски, тъй като не понася ром.
— Вън! Вън! — кресна старият Клемънс. — Вън, преди да съм те убил!
— Няма благодарност на тази земя — изфъфли доктор Екс. — От нищото идвам, вървя през свят, населен със задници, и към нищото отивам. Екс е равно на нищо.
Запотен, с отворени и застинали очи като очите на някой каменен Аполон, Сам наблюдаваше драмата. Сцената и актьорите бяха затворени в кълбо от бледожълта светлина, през която подобно на светкавици плъзваха червени жилки, после избледняваха. Лекарят се извърна веднъж, преди да излезе от къщата във Флорида, щата Мисури, на 30 ноември 1835 година. Извади пурата от устата си, за да се ухили подигравателно, показвайки жълти ченета с два ненормално бели и дълги кучешки зъба.
Сцената изчезна като прекъснат филм. През вратата, която беше врата на родния му дом, а сега стана врата на неговата бамбукова колиба, влезе друга фигура. За миг силуетът се очерта в ярката звездна светлина, сетне се плъзна към сенките. Сам затвори очи и се напрегна да посрещне следващото страшно преживяване. Изпъшка, искаше му се да не бе използвал дъвката за мечти. Но все пак знаеше, че под ужаса се проточваше нишката на удоволствието. Той едновременно мразеше това и му се наслаждаваше. Драмата на неговото раждане бе измислица, създадена от самия него като обяснение, че е такъв, какъвто е. Ала каква беше тази сенчеста фигура, движеща се безшумно и целенасочено като смъртта? От коя мрачна дупка в съзнанието му се измъкна подобна твар?
— Сам Клемънс! — прозвуча баритонов глас. — Не изпадай в паника! Не съм тук, за да ти навредя! Идвам да ти помогна!
— И какво ще искаш като отплата за помощта?
Мъжът се засмя и каза:
— Хора като тебе ми харесват. Добър избор направих.