Екипажът лежеше потънал в ужас като в гъста тиня, а Реката и вятърът беснееха, докато небето си оставаше с цвета на изстиващо желязо. Най-сетне поривите утихнаха. По-скоро спряха онези, насочени срещу течението на Реката, и задуха нормалният успокояващ обратен вятър.
Петимата оцелели на палубата се размърдаха и започнаха да си задават въпроси. Сам като че с мъка насилваше думите да излязат от схванатата му уста. Заеквайки, той им разказа за проблясъка в небето, който видя петнайсетина минути преди да ги връхлети стихията.
Някъде надолу по долината, може би на около двеста мили, беше паднал гигантски метеорит. Отделил огромно количество топлина при триенето си, пришелецът бе разместил въздушните пластове, които надигнаха грамадните вълни. Колкото и да бяха ужасни, те сигурно са приличали на пигмеи в сравнение с онези по-близо до точката на удара. Всъщност „Дрейругр“ се озова в най-външния край на бурята.
— Тъкмо бе престанала да бушува и ставаше направо палавница, когато се срещнахме — отбеляза Сам.
Някои от норвежците се привдигнаха несигурно и затрополиха с обущата си, други подадоха глави от люковете. Кървавата брадва страдаше от болките, причинени от търкалянето му по палубата, ала събра сили да изреве:
— Всички в трюма! Ще има още много вълни, по-лоши от досегашните, и никой не знае колко ще бъдат!
Ерик не беше симпатичен на Клемънс, но трябваше да си признае, че норвежецът е достатъчно схватлив, когато опря до двубой с водата. Самият той предположи, че първите вълни ще се окажат последни.
Екипажът наляга из трюма, където хората си намираха места и нещо, за което да се хванат. Изчакаха, но не за дълго. Земята затътна и се разтресе, после Реката налетя върху прохода със съскането на петдесетфутова котка, последвано от рев. Понесен нагоре от потопа, нахлуващ през теснината, „Дрейругр“ се разлюля и се завъртя в кръг. Сам изстина от страх. Беше сигурен, че на дневна светлина и той, и останалите са изглеждали като сиво-сини трупове.
Корабът ту се издигаше, ту задираше в стените на каньона. Сам Клемънс беше готов да се закълне, че „Дрейругр“ достигна до горния му край, когато возилото се заспуска като повлечено от водопад. Пропадаше бързо, поне така му се стори, водата изтичаше навън също тъй стремително, както бе придошла. Трясък, последван от тежкото дишане на мъже и жени, тук-таме стонове, звуци от падащи капки и далечен рев на отдръпваща се стихия.
Все още не бе свършило. В безчувствения студ на ужаса имаше още очакване, водата отстъпваше да запълни мястото си, откъдето я бяха изтласкали стотиците хиляди пламтящи тонове на метеорита. Хората трепереха като оковани в лед, въпреки че времето беше много по-горещо от когато и да било в този късен час. И за първи път през двадесетте им години на тая планета през нощта нямаше дъжд.
Преди водата да се нахвърли отново, усетиха трусовете и ръмженето на земята, последвано от необятно съскане и рев. Корабът пак се надигна, завъртя се, блъсна се в каменните стени и се спусна надолу. Този път ударът при падането не беше толкова разтърсващ, каза си Сам, защото „Дрейругр“ бе полегнал върху дебел слой тиня.
— Не вярвам в чудеса — прошепна той, — но ето ти едно. Откъде накъде пък ще оставаме живи?
Джо Милър се опомни по-бързо от останалите и излезе на половинчасов оглед. Върна се с голото тяло на мъж, товарът му се оказа жив. Под ивиците от кал се забелязваха руса коса, хубаво лице и сиво-сини очи. Мъжът се обърна към Клемънс и продума нещо на немски, а след като го положиха внимателно на палубата, успя да се усмихне.
— Намерих го в неговия планер — рече Джо. — Тоешт, в каквото беше оштанало от него. Ижвън тожи каньон има дошта трупове. Какво ишкаш да го правим?
— Ще се сприятелим с него — из грачи Клемънс. — Хората му вече ги няма, тази земя е прочистена до основи.
После се разтрепери. Трупът на Ливи, захвърлен на палубата като подигравателен дар, мократа й коса, прилепнала от едната страна на смазаното лице, останалото й око, мрачно взряно в него — представата ставаше все по-ярка и по-болезнена. Чувстваше напиращите у него ридания, но не можеше да заплаче, поне от това бе доволен. Плачът би го съсипал и превърнал в купчинка пепел. По-късно, когато щеше да има силата да устои, щеше да ридае. Беше толкова близо…
Русият мъж седна на палубата. Трепереше неудържимо и каза на английски:
— Студено ми е.
Милър слезе под палубите, донесе сушена риба и жълъдов хляб, бамбукови връхчета и сирене. Викингите пазеха храна за случаите, в които попадаха във враждебни територии и им се забраняваше да използват своите граали.