— Онжи глупав мъж Кървавата брадва още е жив — кимна Милър. — Има няколко шчупени ребра, челият е бъркотия от оточи и рани. Но голямата му ушта ши е шъвшем наред и работи. Какво ли друго да очакваш?
Клемънс заплака. Джо Милър също поплака с него, като подсмърчаше с грамадния си хобот.
— Ето — отбеляза той. — Чувштвам ше много по-добре. Никога не шъм бил толкова уплашен преж челия ши живот. Щом жабеляжах онажи вода, като че вшички мамути на швета препушкаха към наш, кажах ши — довиждане, Джо. Довиждане, Шам. Ще ше шъбудя някъде по Реката в ново тяло, но никога вече няма да те видя, Шам. Шамо че бях твърде уплашен да тъгувам жа това. Ишуше, колко ше ижплаших!
Младият непознат се представи. Беше Лотар фон Рихтхофен, пилот на планер, капитан от Luftwaffe4 на Негово императорско величество кайзера на Нова Прусия Алфред I.
— През последните десет хиляди мили подминахме стотина Нови Прусии — каза Клемънс. — И всичките толкова малки, че няма как да застанеш по средата на някоя и да метнеш тухла, без да падне по средата на следващата. Ама повечето не бяха войнствени като вашата. Те ни позволяваха да слезем на брега и да си заредим граалите, особено след като им демонстрирахме какво можем да разменим срещу ползването на техните камъни.
— Търговия?
— Да. Разбира се, не търгувахме със стоки, пък и всички товарни кораби на старата Земя не биха могли да качат толкова стока, чеда им стигне дори за частица от Реката. Търгувахме с идеи. Например показвахме на тия хора как да си направят маси за американски билярд и как да получат фиксатор за коса от обезмирисен рибен клей.
Кайзерът на тази територия от планетата бил граф фон Валдзее, немски фелдмаршал, роден през 1832 и умрял през 1904 година.
Клемънс кимна и отбеляза:
— Спомням си, че прочетох във вестниците за смъртта му и изпитах силното задоволство, че съм надживял още един съвременник. Това беше една от малкото истински и безплатни радости на живота. Но щом умеете да летите с машина, значи сте от двадесети век, прав ли съм?
Лотар фон Рихтхофен накратко ги запозна с битието си. Летял с немски изтребител по време на Weltkrieg5. Тогава неговият брат бил най-големият въздушен ас сред двете воюващи страни.
— Първата или Втората световна? — попита Клемънс.
Бе срещал достатъчно хора от двадесети век, за да знае някои факти и измислици за събитията след собствения си край през 1910 година.
Фон Рихтхофен добави още подробности. Участвал в Първата световна война. Бил се под командването на своя брат и имал на сметката си четиридесет свалени самолета на Антантата. През 1922 година, когато откарвал американска киноактриса и нейния мениджър от Хамбург до Берлин, машината му се разбила и той загинал.
— Късметът на Лотар фон Рихтхофен ме изостави тогава — каза пилотът и се засмя. — Поне това си помислих в онзи момент. Но ето ме тук, отново в двадесет и пет годишно тяло, след като съм пропуснал тъжните страни на остаряването, когато жените вече не те поглеждат, когато виното те кара да плачеш, вместо да се смееш, и вкисва устата ти с вкуса на слабостта, а всеки следващ ден те отвежда по-близо до смъртта. И късметът ми пак проработи, щом се появи метеоритът. Още при първия удар на вятъра планерът ми остана без криле, но вместо да се забия в земята, се задържах във въздуха с корпуса, преобръщах се, пропадах, пак се издигах, пак падах, а накрая бях оставен леко като листче хартия върху един хълм. После дойде потопът, планерът се понесе с вълните и аз кротко се опрях в подножието на планината. Чудо!
— Чудото е случайно разпределение на събитията, появяващо се веднъж на милиард пъти — отбеляза Клемънс. — Смятате, че гигантски метеорит е причинил това наводнение?
— Видях блясъка и следата от горящ въздух. За наш късмет трябва да е паднал доста далече.
Те слязоха от кораба и се повлякоха през плътната тиня към изхода от каньона. Джо Милър вдигаше дънери, които биха позатруднили и впряг товарни коне. После избута други настрана и тримата се спуснаха надолу през хълмовете към равнината. След тях вървяха още хора.
С изключение на железните великани опустошената земя бе лишена от дървета. Те бяха толкова дълбоко вкоренени, че повечето още се извисяваха изправени. Освен това по местата, където не бе се утаила тиня, се виждаше трева — свидетелство за жилавината и упоритото й вкопчване, — която дори милионите тонове вода не бяха успели да изтръгнат от горния почвен слой.
След отдръпването на потопа тук-там личаха останки. Трупове на мъже и жени, натрошено дърво, кърпи, граали, лодка-еднодръвка, изскубнати с корените борове, дъбове и тисове.