— Бели са, затова! И аз ги разкарвам! Не ме разбирайте накриво! Мнозина от тях са добри хора, без предразсъдъци! Срещал съм такива, когато се укривах в Северна Африка. Но тези тук са религиозни фанатици и непрекъснато ми създават неприятности! Затова да се махат! Ние, черните, искаме една чисто черна страна, в която всички да бъдем братя по душа! Където ще живеем в мир и разбирателство! Ние ще имаме наш свят, а вие, белоснежковците, си имайте вашия! Сегрегация с голямо „С“, Чарли! Тук сегрегацията с голямото „С“ ще проработи, защото не зависим от белия кръвопиец за нашата работа, храна и дрехи, защита и справедливост, за нищо! Ние си го направихме, бледолико човече! Сега ни остава само да ви кажем да вървите на майната си, да стоите настрана от нас и това също го направихме!
Ситнокъдравата тъмна глава на Файърбрас беше наведена, гледаше надолу, бронзовите длани закриваха лицето му. Сам усети, че мъжът с усилие сдържа смеха си. Но не успя да се досети дали той се смееше на Хакинг или на смълчаните хора. Може би на всички.
Джон не спираше да се налива с бърбън, обаче червенината му не се дължеше само на пиенето. Май бе готов да избухне всеки момент. Трудно е да преглътнеш оскърбления за неправдите, причинени на черните, когато си невинен, но пък кралят беше участвал в толкова гнусни престъпления, че можеше малко да пострада, дори и за чужди. И както каза Хакинг, Джон щеше да бъде виновен, ако бе имал възможността.
Хм, какво ли очакваше да постигне гостът? Несъмнено, ако се стремеше към по-близки отношения с Пароландо, подходът му беше твърде особен.
Вероятно смяташе, че трябва да сложи който и да е бял на мястото му. Искаше да стане съвсем ясно, че той — Илуд Хакинг — не е по-долу от всеки бледолик.
Синьоро бе изтормозен от същата система, която бе съсипала почти всички американци — черни, бели, червени или жълти, в една или друга форма, в една или друга степен.
Нима това щеше да продължава вечно? Завинаги със сгърчени от омраза души, колкото и незнайни хилядолетия да изживеят край Реката?
В този миг, но само в този миг Сам се запита дали не бяха прави вярващите във Втората възможност.
Ако те знаеха начина за освобождение от оковите на омразата, значи тъкмо тях си струваше да слуша човек. Не Хакинг, не Джон Безземни или Сам Клемънс, не който и да е, страдащ от недостиг на покой и любов, трябваше да има думата. Нека последователите на Втората възможност…
Да, ама нали не им вярваше, напомни си той. Бяха същите като останалите проповедници на Земята. Не се съмняваше, че някои всъщност са добронамерени. Но без истината да стои зад тях, колкото и да твърдяха обратното.
Хакинг изведнъж прекъсна словото си. Сам каза:
— Е, не бяхме предвидили речи след банкета, драги синьоро, но ви благодаря за проявеното желание. Всички сме ви признателни, доколкото не ни искате такса за това. В момента хазната ни е доста опразнена.
— Непременно трябва да го превърнете в майтап, а? Добре де, какво ще речете за една обиколка? С удоволствие бих разгледал този ваш голям кораб.
Остатъкът от деня мина доста приятно. Докато развеждаше Хакинг из фабриките, работилниците и накрая по кораба, Сам забрави за гнева и неприязънта си. Даже наполовина завършен, металният съд беше великолепен. Най-красивата гледка в живота му. Дори, каза си, дори… Да, по-прекрасна и от лицето на Ливи, когато за първи път му пошепна, че го обича.
Гостът не изпадна в екстаз, макар да личеше, че е силно впечатлен. Обаче не можа да се въздържи от забележки за опустошението и вонята.
Малко преди времето за вечеря повикаха Клемънс настрана. Някакъв мъж, който слязъл на брега от скромна лодка, настоявал да се срещне с владетеля на тази земя. И тъй като го приел негов човек, тъкмо Сам получи съобщението. Веднага взе един от двата движещи се със спирт джипа, работата, по които приключи едва преди седмица. Стройният, симпатичен русокос младеж до караулното стана и му се представи на есперанто с името Волфганг Амадеус Моцарт.
Разпита го и отбеляза, че който и да бе пришълецът, говореше мекия австрийски вариант на литературния немски език. Речникът му съдържаше думи, които Сам не разбираше. Дали защото бяха от австрийското наречие, или от осемнадесети век, не знаеше.
Младият мъж живеел на двайсетина хиляди мили нагоре по Реката. Причината, за да се впусне в това пътуване, бил слухът, че на кораба щяло да има оркестър, който да свири за забавление на пътниците. Той страдал вече двадесет и три години в този свят, където не достигаха материали и където използваха само тъпани, свирки, дървени флейти и блок-флейти, както и груби подобия на лири, направени от костите и червата на рогати риби. Най-сетне чул за изкопаването на сидерита и за големия речен кораб, за неговия оркестър с пиано, цигулки, рогове и всички останали прекрасни инструменти, които познавал на Земята, а и за други, изобретени след смъртта му през 1791 година. И ето, дошъл. Щеше ли да намери място сред музикантите в тоя екипаж?