25
Удари се в някакво дърво, паднало сред натрошено стъкло и пръст. Сега лежеше върху една стена и се опитваше да отърси вцепенението си. Голяма ръка отново го повдигна. В светлината от експлозия видя лицето на Джо и огромния му нос. Той беше слязъл в изтърбушената от взрива стая и бе разхвърлял гредите, докато го намери. В лявата си шепа стискаше дръжките на двата граала — своя собствен и на Сам.
— Не зная как стана това чудо, но, изглежда, не съм пострадал зле — отбеляза Клемънс. — Само съм натъртен и порязан от стъклата.
— Нямах време да ши шложа бронята — каза Джо. — Ама ши вжех брадвата. Ето и шабя жа тебе, пиштолет ш малко куршуми и барутни жаряди.
— Хм, кои може да са тези, по дяволите?
— Не жнам. Гледай! Нахлуват преж дупките в штената, където ша доковете.
Звездната светлина беше ярка. Още не се бяха събрали облаците, от които всяка нощ в три часа започваше да вали, но Реката бе покрита с гъста мъгла. От нея се появяваха въоръжени мъже, за да се присъединят към пръснатите по равнината тълпи. Зад стените в мъглата сигурно се намираха и чужди кораби.
Единствената флота, която можеше да се доближи, без да предизвика вдигането на тревога, бе на Соул Сити. Всеки друг, пристигнал в този нощен час, щеше да бъде забелязан от шпионите, които Сам и Джон Безземни бяха разположили по Реката дори във враждебните територии. Нямаше начин да бъде армадата на Иеясу, защото според получения малко преди полунощ доклад тя още стоеше в доковете си.
Титантропът надникна над купчината натрошено дърво и рече:
— Около двореча на Джон кипи штрашна битка. А къщата жа гошти, където бяха Хакинг и неговите момчета, гори.
Пламъците осветяваха множество трупове по земята и показваха дребните фигурки, които се биеха край дървеното укрепление около двореца. После оръдието на Пароландо и зарядният му сандък бяха избутани на предна позиция.
— Та това е джипът на краля! — Сам сочеше колата, току-що спряла зад оръдието.
— Аха, а пък онуй там наиштина е нашият топ! — каза Джо. — Но гаважите на Хакинг ей шега ще пръшнат малкото любовно гнежденче на Джон.
— Веднага да се махаме оттук! — нареди Сам и пропълзя над гредите в обратната посока.
Не можеше да проумее защо нападателите все още не изпращаха хора към неговата къща. Ракетата, която я улучи, долетя откъм равнината. А ако Илуд Хакинг и свитата му се бяха измъкнали от дома за гости, за да връхлетят изненадващо и едновременно с атаката на привидно пълните с руда кораби, Сам би трябвало да бъде сред главните мишени заедно с Джон Безземни.
По-късно щеше да разбере за какво бе всичко това — ако за него имаше по-късно.
Фактът, че хората на Хакинг завладяха оръдието, беше лоша новина за Пароландо. Още докато мислеше по въпроса, чу гърмежите му — веднъж, втори, трети път. Както бягаше, Клемънс се извърна и видя разхвърчалите се през дима парчетии от дърво. В двореца на Джон зееха широки дупки, а следващите няколко снаряда щяха да го превърнат в трески.
След като нашествениците сложиха ръка на оръдието, оставаше едно благоприятно обстоятелство — боеприпасите му бяха само петдесет. Дори с незнайните тонове никел и желязо, все още скрити под пръстта, металът не беше в такова изобилие, че да го хабят за експлозивни материали.
Забеляза пред себе си колибата на Сирано и Ливи. Вратата бе отворена и вътре нямаше никой. Повдигна погледа си към хълма. Лотар фон Рихтхофен, покрит само с препаска, с рапира в едната ръка и пистолет в другата, тичаше към него. На няколко крачки отзад го следваше Гуенафра, която носеше торба с куршуми.
Насам идваха и други мъже и жени. Някои имаха арбалети. Американецът викна на Лотар да ги организира и се обърна, за да огледа равнината. Пристаните още се чернееха от човешки тълпи. Само да можеха да насочат оръдието към тях, както бяха скупчени и без шанс да се оттеглят. Но оръдието край обзетия от пламъци дворец на Джон бе завъртяно и започна да обстрелва тичащите нагоре по склона пароландци.
След това през широката пролука в стената влезе голяма тъмна машина. Сам извика от ужас — беше даденият на Хакинг „Огнен дракон III“. Ала къде бяха изчезнали трите амфибии на Пароландо?
Скоро видя две от тях, които се насочиха към хълмовете. И изведнъж парните картечни оръдия в техните кулички запелтечиха съскащо и неговите хора — неговите хора — взеха да падат.
Нашествениците от Соул Сити бяха пленили амфибиите!
Накъдето и да погледнеше, кипяха схватки. Имаше сражаващи се около речния кораб. Пак извика, защото не можеше да понесе мисълта, че ще го повредят. Но нито един снаряд не падна близо до него. Врагът явно не беше по-малко загрижен от Сам.