Над главите им прелитаха ракети, изстрелвани откъм височините зад тях, и се взривяваха в редиците на армията отдолу. Противникът отвърна със своите. По небето като червени ивици профучаваха десетки огньове. Някои минаваха толкова близо, че се виждаха размазаните очертания на цилиндрични тела и дълги бамбукови пръчки, стърчащи отзад. Когато една особено голяма ракета се стрелна на десетина фута над позициите, дочуха свистене. Тя прехвърча на косъм от върха на хълма и със страхотен тътен избухна от другата му страна. Листата на близкото желязно дърво се понесоха към земята.
Следващият половин час или може би два часа бяха изпълнени с крясъци, воня на барут и кръв, примесени с пот, и обръщащ червата хаос. Отново и отново войниците на Соул Сити се втурваха нагоре по склона и за пореден път биваха прогонвани с ракети, пластмасови куршуми шестдесети калибър и стрели от арбалети и лъкове. Една от атаките достигна защитниците и се превърна в сблъсък на саби и брадви, боздугани, копия и кинжали.
Джо Милър, висок десет фута и тежък осемстотин фунта, с козина, просмукана от собствена и чужда кръв, размахваше секирата си с грамадна глава от никелова стомана, закрепена на дръжка, дебела три инча. Тя прорязваше дъбови щитове и кожени брони, разбиваше гръдни кости, отхвърляше рапири, копия и брадви, отсичаше ръце и вратове, разполовяваше черепи. Когато враговете отказваха да го доближат, той се устремяваше към тях и неспирно отблъскваше нападения, които иначе можеха да се окажат успешни.
Много пъти стреляха по него с пистолети кремъклии „Марк I“, но войниците бяха толкова обезкуражени, че се премерваха от твърде далечно разстояние и големите пластмасови куршуми не достигаха целта си.
После лявата му мишница бе прободена от стрела и един по-смел или по-глупав мъж се мушна под брадвата и успя да забие рапирата си в бедрото му. Тъпата страна на острието строши челюстта на нападателя, а при следващия удар отнесе и главата му. Джо още можеше да ходи, но бързо губеше кръв. Сам му нареди да се оттегли от другата страна на хълма, където се грижеха за тежко ранените, обаче титантропът заяви:
— Не! Няма да отида! — и със стон се свлече на колене.
— Това е заповед! — с изтънял глас кресна Сам Клемънс и се приведе, а куршумът свирна край ухото му и се пръсна в едно желязно дърво. Сигурно някои от парчетата рикошираха, защото той усети жилеща болка в ръката и задника си.
Джо успя да се надигне като болен слон и се затътри назад. Опушен от барутен дим и покрит с алени струи, от мрака се появи Сирано дьо Бержерак. В едната си ръка стискаше дръжката на дълга, тънка и окървавена рапира, в другата — пистолет. Зад него пристъпваше Ливи, също толкова мръсна и опръскана с кръв, а разкошната й тъмна коса свободно се развяваше зад нея. Носеше „Марк I“ и торба с боеприпаси, беше получила задачата да презарежда оръжията. Тя забеляза Клемънс и се усмихна, при което зъбите й се белнаха върху почернялото от барут лице.
— За Бога, Сам! Помислих, че си мъртъв! Онази ракета в къщата ти!
— Сега би ми се искало да се намираш зад моя гръб — заяви той.
Имаше време само за тия думи, макар че и без това не му хрумна какво друго да каже. Враговете налетяха в поредната атака, плъзгаха се и се препъваха по купчините трупове или ги прескачаха. Хората с лъкове бяха привършили стрелите си, а на тези с пистолетите бяха останали по няколко заряда. Но комай и противникът бе изразходвал своя барут, въпреки че разполагаше с повече стрели.
Джо Милър го нямаше, ала Сирано дьо Бержерак се опита да компенсира отсъствието му и почти успя. Французинът бе истински демон, също толкова тънък, гъвкав и бърз като рапирата си. От време на време стреляше с лявата ръка в лицето на някой враг, после промушваше следващия. Хвърляше оръжието зад себе си, Ливи се навеждаше да го вземе и го презареждаше. Сам за миг схвана колко се е променила. Никога не бе подозирал способността й да прави подобно нещо в тези условия. Крехката, често болнава и ненавиждаща насилието жена хладнокръвно се занимаваше с онова, от което мнозина мъже биха избягали.
„Сред които и аз — каза си той, — ако имах време да поразмисля.“ Особено за момента, когато Джо Милър отсъстваше, за да го пази физически и да му дава моралната си подкрепа, а се нуждаеше и от двете.
Сирано се гмурна под щита, който един врещящ уахабит размаха твърде високо в беса си. Ливи разбра, че ще трябва да се намеси, защото той бе лишен от тази възможност, повдигна „Марк I“ с две ръце и натисна спусъка. Ударникът отклони цевта, но тя я върна към целта й, оръжието блъвна огън и дим и арабинът падна с откъснато рамо.