Той измина няколко крачки и намери гравиран в бетона знак — беше диагонален кръст.
— Ето го! — извика. — Дано никой да не налети с крясъци и дано някой шпионин да не е узнал за това!
Докато се потапяше в студените вълни, небето в далечината бе прорязано от мълния, последвана от грохот. Клемънс трепереше, но упорито продължаваше надолу и когато водата стигна нивото на мишниците му, напипа с крак първото стъпало. Пое си дълбоко дъх, затвори очи и потъна, а ръката му се плъзна по бетона, докато откри стъпенката. След това се смъкна по следващите и на шестата знаеше, че до целта му остават броени инчове. Мина навътре, после нагоре и главата му се подаде сред въздух и светлина. Пред него се намираше площадка, леко повдигната над водата. Най-високата точка на купола й достигаше десет фута. Оттатък платформата се виждаше вход. Рязкото сияние на шест големи електрически лампи заливаше помещението.
Треперещ и задъхан, той се покатери върху площадката и тръгна към входа. След миг се показа и Джо. Повика го с отслабнал глас, Сам се върна и му помогна да изпълзи при него. По тялото на приятеля му кървяха десетина рани.
Другите ги последваха един по един. Те подкрепяха титантропа по коридора, докато влязоха в широка зала. Там се намираха легла, кърпи, храна и напитки, оръжия и лекарства. Сам бе подготвил мястото за точно такива злополучни обстоятелства, макар че навремето си бе помислил дали до глупост не прекалява с предпазливостта си. Само държавните глави и малцината строители знаеха за това кътче.
В основата на бента съществуваше и друг вход, който бе скрит под водния поток, въртящ колелата, свързани с генераторите. Той водеше към шахта, по която човек можеше да се изкачи, за да стигне до привидно глуха стена. Но посветеният щеше да я отвори.
Американецът съзнаваше, че целият проект бе резултат от романтичните щуротии, от които никога не се отърва напълно. Не успя да устои на идеята за тайни врати под водопад и под езеро, за потулени убежища, където да си отдъхне и планира отмъщението си, докато враговете му напразно го търсят. Понякога се присмиваше сам на себе си за това, че построи скривалището. Сега се радваше. Така се случи, че и от романтиката можеше да има полза.
Разполагаха и със собствен детонатор. За да взриви тоновете динамит, заложен в основата на язовирната стена, налагаше се само да свърже два проводника; бентът щеше да хвръкне във въздуха и водата от езерото с рев да отнесе централната част на Пароландо в Реката.
Сам Клемънс и неговият уникален кораб също щяха да бъдат унищожени, но такава бе цената, която трябваше да плати.
Погрижиха се за ранените и ги упоиха с дъвка за мечти или алкохол. Понякога дъвката притъпяваше болката, ала понякога сякаш я усилваше. Единственият начин да неутрализират по-нетърпимите страдания бе да напият пациента.
Поставиха часови на двата входа, хапнаха и поспаха. През повечето време Джо Милър изпадаше в полубезсъзнание, Сам седеше до него и го обслужваше, доколкото можеше. Сирано се върна от бдението си на вратата под водопада и съобщи, че нощта отново е дошла. Това беше всичко, което знаеше за ставащото навън. Нито видял, нито чул някого през падащата вода.
Лотар и Сам бяха най-леко ранени. Решиха заедно да се промъкнат през онази врата и да разузнаят положението. Сирано възрази, че и той трябвало да тръгне с тях, но Сам му отказа. Ливи не отрони нито дума, обаче го погледна признателно. Писателят се извърна, не желаеше благодарности за опазването на нейния приятел.
Питаше се дали Гуенафра е мъртва или пленена. Лотар каза, че изчезнала по време на последното нападение и че се опитал да стигне до нея, но го изтласкали назад. Сега се срамуваше от себе си, защото не бе направил нещо повече, дори и да беше невъзможно.
Двамата се нацапаха със сажди от горе до долу и се спуснаха по стоманените скоби в шахтата. Стените й бяха мокри, а стъпенките — хлъзгави от влагата, самата тя се осветяваше от електрически лампи.
Те излязоха зад водопада, който гърмеше и ги заливаше с пръски. Тясната издатина следваше извивките в основата на бента и свършваше на двайсетина ярда преди края. Тук се смъкнаха по други метални скоби до мястото, където бетонната стена потъваше в пръстта, сетне предпазливо тръгнаха покрай канала, изкопан в земята. Корените на тревните стръкове още стърчаха от склоновете му. Колкото и дълбоко да ровеха, все се натъкваха на тях. Изглежда, тази трева беше неунищожима.