Големите граалови камъни, разположени през миля и по двете крайбрежни ивици, също стояха цели и непоклатими, макар че много от тях бяха почти затрупани от тинята.
— Дъждовете постепенно ще се погрижат за нея — каза Клемънс. — Наклонът на земята е към Реката.
Той заобикаляше труповете, които го изпълваха с нараняващо душата му отвращение. Усещаше страх да не би отново да види тялото на Ливи. Не вярваше, че би могъл да го понесе, би полудял.
— Едно е сигурно — продължи той. — Между нашата група и метеорита няма никой. Имаме правото на първите, а после от нас зависи дали да опазим цялото това желязно съкровище от вълците, надушили миризмата му. Искате ли да се присъедините и вие? Ако ме подкрепяте, някой ден ще имате самолет, а не само планер.
Клемънс малко по-подробно обясни своята мечта, Спомена по нещо и от разказа на Джо Милър за Мъгливата кула.
— Това е възможно само при наличието на големи количества желязо. И с много упорита работа. Викингите не са способни да ми помогнат в построяването на параход. Нуждая се от технически знания, с които те не разполагат. Но аз ги използвах, за да ме отведат до потенциално находище на желязо. Надявах се, че там, откъдето произхождаше брадвата на Ерик, ще се намери достатъчно за моите цели. За да ги подтикна към тази експедиция, се възползвах от алчната им жажда за метал и от историята на Милър. Сега не е необходимо да търсим, знаем къде следва да има повече от достатъчно. Всичко, което трябва да сторим, е да го изкопаем, да го претопим, да го пречистим и да го излеем в желаните от нас форми. И да го защитаваме. Няма да ви подмамвам с приказки за лесни успехи. Може да минат години, преди да завършим нашия кораб, ще бъде дяволски трудно да го направим.
Лицето на Лотар пламна с искра, раздухана от пестеливите думи на Клемънс.
— Това е благородна, величествена мечта! — възкликна той. — Да, бих искал да се присъединя към вас и ще се закълна в честта си, че ще ви следвам, когато нахлуем в Мъгливата кула! Кълна се в кръвта на бароните Рихтхофен с думата си на джентълмен и офицер!
— Дайте ми дума като човек — сухо отбеляза Сам.
— Какво странно, дори немислимо трио представляваме! — говореше Лотар. — Гигантски прачовек, който трябва да е умрял сто хиляди години преди появата на цивилизацията. Пруски барон и авиатор от двадесети век. Велик американски хуморист, роден през 1835 година. И нашият екипаж… — Клемънс вдигна рунтавите си вежди, щом чу думата „нашият“ — викинги от десетото столетие!
— В момента сме жалка сбирщина — каза Сам, докато наблюдаваше как Кървавата брадва и другите затъват на всяка крачка в тинята. — Аз също не съм особено добре. Някога виждали ли сте как японец прави по-нежно месото на мъртъв октопод? Вече се досещам как би се чувствал той. Знаете ли, между другото аз бях нещо повече от хуморист. Бях и писател.
— А, моля да ми простите! — промълви Лотар. — Нараних чувствата ви! Нека да сложа мехлем върху раната, мистър Клемънс, като ви кажа, че през момчешките си години много се смях, четейки вашите книги, и смятам „Хъкълбери Фин“ за велик роман. Но се налага да призная, че начинът, по който осмяхте аристокрацията във вашия „Един янки в двора на крал Артур“, не ми вдъхна симпатия. Те са били англичани, а вие — американец.
Ерик Кървавата брадва реши, че всички са твърде смазани и изтощени, за да се заемат още същия ден с работата по смъкването на „Дрейругр“ към Реката. Щяха да заредят граалите си вечерта, да се нахранят, да поспят, да закусят и после да се захванат с тази съсипия.
Върнаха се при кораба, взеха граалите от трюма и ги поставиха във вдлъбнатините по плоския връх на едно съоръжение. Когато слънцето докосна планинските върхове на запад, хората започнаха да очакват характерния тътен и нажежено синия пламък. Изпразването на електричество щеше да зареди преобразувателите на енергия, материята щеше да се оформи под фалшивите дъна на граалите и щом отвореха капаците им, щяха да намерят сготвено месо, зеленчуци, хляб и масло, плодове, тютюн, дъвка за мечти, концентрат или медовина.
Но мракът се спускаше в долината, а грааловите камъни тук оставаха беззвучни и студени. Оттатък Реката за миг изригнаха пламъци, дочу се слабият отзвук на тътен.
За първи път през двадесетте години след възкресението камъните по западния бряг не проработиха.
4
Мъжете и жените се почувстваха тъй, сякаш Бог ги бе изоставил. Даровете от грааловите камъни, давани им по три пъти на ден, бяха станали за тях нещо така естествено, както изгревът на слънцето. Мина време, докато облекчат присвитите си стомаси с последните остатъци от риба, бамбукови връхчета и сирене.