Той издърпа Лотар настрана.
— Сега не можем да направим нищо, само ще погубиш слабите шансове, които са й останали.
Помотаха се още малко, наблюдавайки бившите си фабрики, и отбелязаха, че лагерните огньове се простират край стените и в двете посоки, докъдето се различаваше нещо. Освен гражданите на Соул Сити имаше улмаки и някои разновидности азиатци. Сам се чудеше дали не са бирманците, тайландците и цейлонците от неолита, които живееха на брега срещу държавата на Селина Хейстингс.
За да се махнат от Пароландо, трябваше да преминат стената. И да откраднат няколко малки лодки, ако решат да се спуснат по Реката към Селинуйо. Нямаха представа какво се е случило на Публия или Тайфонуйо, но подозираха, че тези страни са следващите в списъка на Хакинг. Беше глупаво да бягат на север в съседната Земя на Чернски. Щом е научил за нахлуването тук, Иеясу ще тръгне срещу нея, ако вече не го е направил.
В това, че щяха да търсят убежище в държавата, на чиито граждани бе забранен достъп до Пароландо, имаше ирония.
Решиха да се върнат към бента, да разкажат какво са видели и да определят намеренията си. Най-голямата им надежда да избягат беше през дъждовния период.
Надигнаха се и тръгнаха, като заобикаляха колибите, в които се намираха враговете и пленените жени.
Тъкмо навлязоха в сенките на гигантско желязно дърво, когато Сам усети, че нещо докопа врата му. Опита да извика, да се обърне и да се бори, но нечия корава ръка го стисна и той загуби съзнание.
26
Опомни се, задъхан и кашлящ, все още под желязното дърво. Понечи да се надигне, обаче дълбок глас изръмжа:
— Да ги нямаме такива! Седи и кротувай, иначе ще ти строша черепа с ей тая брадва!
Сам завъртя глава. Лотар, с вързани отзад китки и запушена уста, беше подпрян до една наполовина израсла ела. Пленилият ги човек се оказа много едър мъж с прекомерно широки рамене, огромен гръден кош и яки ръце. Носеше черна препаска и черно наметало, стискаше дръжката на брадва с обичайни размери. Калъфите по колана му съдържаха стоманена томахавка и стоманен нож, беше затъкнал и пистолет „Марк I“.
— Ти ли си Клемънс? — тихо попита той.
— Правилно — също тихо отвърна Сам. — Има ли някакво значение? А ти кой си?
Мъжагата обърна обраслата си с гъста коса глава към Лотар.
— Преместих го, за да не слуша нашите приказки. Прати ме един човек, дето и двамата го знаем.
Сам поседя мълчаливо около минута и после кимна:
— Тайнственият непознат ли? Едрият тип изсумтя.
— Да. Той каза, че така го наричаш. Непознат ми звучи доста добре. Сещам се, че ти навярно знаеш за какво е цялата тая история, та май няма защо да плямпаме на халос. Вярваш ли, че съм говорил с него?
— Ще трябва — въздъхна Сам. — Очевидно си го срещал. Ти си един от Дванадесетте, които той е подбрал. Беше мъж, нали?
— Не съм му скачал, та да разбера — отвърна типът. — Да ти кажа, това момче пред тебе никога не се е натъквало на човек, без значение дали ще е червен, черен или бял, дето да го полазят тръпки от него. Ама тоя Непознат си е такъв, че и едно гризли ще си плюе на петите само като го погледне. Не че съм се уплашил, нали разбираш, обаче ми стана… чудновато. Като да съм някаква сойка, нагьчкана с пера. Хайде стига за това. Викат ми Джонстън. Може и сега да ти поразкажа туй-онуй за мене, та да си спестим плямпането после. Джон Джонстън. Родил съм се в Ню Джърси около 1827-а, така си мисля, а умрях в Лос Анжелис, в болницата за ветерани през 1900-ната. Докато да дойда на тази Река, изпотрепах стотици червенокожи, но никога не ми е трябвало да убивам бял човек, ако ще и да е французин. Докато дойдох тука. Е, ама оттогава събрах доста скалпове на бели.
Мъжът се изправи и излезе на звездната светлина. Косата му тъмнееше, обаче изглеждаше, че на яркото обедно слънце ще се окаже рижава.
— Дрънкам адски много, преди не беше тъй. Не е лесно да се махнеш от хората в тая долина. А от тях едно момче може да научи лоши работи.
Тръгнаха към Лотар. Преди да го доближат, Сам попита:
— Как попадна при нас? И то в такъв момент?
— Непознатият ми каза къде да те намеря, разправи ми за тебе и за големия ти кораб, за Мъгливата кула и останалото. Защо само да си моря устата? Нали знаеш. Съгласих се да те намеря и да поема с твоя екипаж. Че защо не? Не ми се нрави как е уредено тука. Няма място да се обърнеш, без да си удариш носа в някого. Бях на трийсетина хиляди мили нагоре по Реката, събуждам се една нощ и ето ти го тоя човек, седнал в сянката. Дълго си приказвахме, повече той де. После скочих и хванах пътя. Още отдалеко чух за разни работи, дето стават при вас. Прокраднах се насам, докато продължаваше тупаникът, и оттогава все те търся. Слушах ония черните какви ги плещят. Разправяха, че не успели да намерят трупа ти. Та затуй се промъквам полека-лека, да видя каквото мога. Веднъж трябваше да пречукам някакъв арабин, щото се блъсна в мене. Пък и без това бях прегладнял.