Стигнаха до Лотар, но Сам се изпъна в цял ръст от последните думи.
— Прегладнял ли? — повтори той. — Значи…
Мъжът не отговори. Сам продължи:
— Кажи ми, ъ-ъ, ти… ти не си онзи Джонстън, когато нарекоха Дробчето, нали? Убиецът на кроу?
Гласът на Джон затътна:
— С племето кроу аз сключих мир и им станах побратим. А след някое време спрях да ям човешки черен дроб. Ама все нещо трябва да се хапва.
Писателят потръпна. Наведе се, развърза Лотар и освободи устата му. Лотар беше бесен, но й любопитен. И също като него смяташе, че Джонстън е малко страховит. Мъжът преливаше от особена дива мощ. „Без и наполовина да се напъва — рече си Клемънс. — Не бих искал да го видя развихрен.“
Тръгнаха обратно към бента. Типът дълго нищо не казваше. Веднъж изчезна и остави двамата да се чувстват странно изтръпнали. Бе висок към шест и половина фута и наглед тежеше двеста и осемдесет фунта — само кости и мускули, ала се движеше безшумно като сянката на тигър.
Сам подскочи. Джон Джонстън се беше върнал и той го попита:
— Какво стана?
— Не се грижи. Твърдиш, че не сте обикаляли много. Аз пък минах навсякъде из туй място, доста добре знам положенийцето. Повечето от вашите хора избягаха на север и на юг през стените. Ако се бяха опънали, току-виж помлели чернилките. Но и черните не са победили засега. Иеясу се тъкми да тръгне срещу тях. И изобщо няма да се учудя, ако нахълта нощес. Поразузнах из неговите земи, преди да дойда тука. Хич не му изнася негрите да притежават всичкото туй желязо и кораба. Ще им ги свие като едното нищо.
Сам изпъшка. Нямаше разлика дали Хакинг или Иеясу ще владеят униката, щом не може да си го вземе обратно. Но докато влязат в язовирната стена, той се почувства по-добре. Може би двете сили щяха да се унищожат взаимно, а избягалите хора от Пароландо да се върнат и да надделеят. Не всичко беше изгубено.
Освен това появата на този Херкулес — Джонстън Дробчето, сгря сърцето му. Тайнственият непознат не го бе изоставил напълно. Той още кроеше планове и изпрати човек, дяволски подходящ за битки, ако се вярва на разказваните за него истории. Джонстън беше шестият избраник на Непознатия. Другите шестима също щяха да излязат на сцената по някое време. Само че един се изгуби. Одисей изчезна.
И все пак току-виж дошъл отново. Реката бе чудесно място за черни гологани, ако можеше да нарече Дванадесетте така. Те бяха черни за някого. За хората на Непознатия, за Етичните, както Сам се надяваше.
Щом се вмъкнаха в бента, се наложи да представят Джонстън и да обяснят положението. Увитият в кърпи Джо Милър седна и му стисна десницата, а типът със страхопочитание в гласа рече:
— Туй момче е виждало много чудновати нещица и денем, и нощем. Ама никога такъв като тебе. Приятел, нямаше нужда да ми трошиш ръката.
— Не шъм ше опитвал — каза Джо. — Штруваш ми ше дошта голям и шилен. Пък и аж бях болен.
Излязоха половин час преди дъжда. Дотогава в околността настъпи относително затишие. Празнуващите се разотидоха по леглата си в очакване на пороя и всички изоставиха огньовете. Но стражевите кули и фабриките бяха пълни с вражески пазачи, които не пиеха. Явно Илуд Хакинг бе сложил край на това.
Като гигантски призрак Джонстън се плъзна настрани, докато другите се притискаха към стената на цеха за сярна киселина. След десет минути той внезапно се появи сред тях.
— Нададох ухо на негърските бръщолевения. Няма спор, оня Хакинг е хитра чернилка. Край на всичкото туй къркане, врещене и мотаене! Заради шпионите от Иеясуйо ще да е. Синьоро знае, че тая нощ джапанката ще го нападне и гледа да покаже, че уж е бял кахър. Ама хората му се тревожат. Не им стига барут.
Сам се стресна от новините. Попита Джонстън дали е научил нещо друго.
— Ъхъ, дочух двама наглеци да си дрънкат защо Илуд Хакинг ви е нападнал. Разбрал, че Иеясу ще го направи, затова решил да го превари. Иначе джапанката щял да завладее метала, амфибиите, кораба, сетне да заграби Соул Сити и вече да има съвсем всичко. Тия магарета така се хилеха, че просто да ги претрепе човек. Казват, че крал Джон помогнал за нашествието. А после Хакинг го гръмнал в собствената му къща, защото не му вярвал. Разправял, че Джон си е предател, пък и да не е, нали е белоснежко, значи никакво доверие.
Сам каза:
— Но защо, по дяволите, кралят е постъпил тъй? Какво е могъл да спечели?