— Хакинг и той щели да завладеят цялата земя на сто мили по Реката и сетне да си я поделят. Джон щял да управлява бялата половина, а пък другият — черната. И кораби щели да построят два, всичко поравно.
— Ами нещо за Файърбрас? Защо е в клетка?
— Де да го знам. Някой викаше, че бил изменник. Пък оня шваба, как му беше името, Херинг ли…
— Гьоринг.
— Да, бе. Ами не бил Хакинг виновен, че го подложили на мъчения. Някакви уахабити го направили. Имали си зъб на човечетата от Втората възможност и го изтезавали с помощта на едни африкански чернилки, дахомейци значи, които били свикнали да си мъчат по дузина преди закуска, такива ги чувам аз. Когато Хакинг разбрал и заповядал да престанат, Гьоринг вече умирал. Но поприказвал с него, нарекъл го брат по душа и му простил. Споменал, че по-късно щели да се видят нейде по Реката. Черньото много се втресъл от цялата тая работа, така разправят неговите хора.
Сам смилаше новините и зъбите на волята му заскърцаха още по-силно. Толкова се разстрои, че не извлече никакво удоволствие от двойната игра на синьоро спрямо шампиона на двойните игри крал Джон. Обаче се почувства принуден да се възхищава от държавническите виждания на Хакинг. Човекът бе осъзнал, че съществува само един начин да се споразумееш с Безземни и го бе избрал. Но Илуд Хакинг не притежаваше съвестта на Сам Клемънс.
Новините променяха всичко. Изглежда, Иеясу вече беше потеглил, което означаваше, че плановете на американеца да се измъкнат през дъждовния период няма да успеят. Хората от Соул Сити бяха нащрек.
— Какво има, Сам? — попита Ливи. Тя седеше наблизо и го гледаше тъжно.
— Мисля, че за нас всичко е свършено.
— О, Сам! — възкликна красавицата. — Къде ти е мъжеството? Не всичко е свършено! Толкова лесно изпадаш в депресия, ако нещата не вървят винаги, както ти искаш! Ами че туй е най-голямата възможност да си върнеш кораба, за която би могъл да мечтаеш! Нека Хакинг и Иеясу се съсипят взаимно, после ти ще вземеш връх над тях. Просто ще си седиш там в хълмовете, ще чакаш да се издерат един друг до смърт, а след това ще им налетиш, докато изпускат последната си въздишка!
— За какво говориш? Да им налетя с петнадесет мъже и жени? — ядосано каза Клемънс.
— Не, глупчо! В онова заграждение киснат поне петстотин затворници и само Бог знае колко са по другите места. И имаш хилядите, избягали в Чернскуйо и Публия!
— Е, как да ги събера в момента? — сопна се писателят. — Твърде късно е! Атаката ще започне след няколко часа, можеш да се обзаложиш! Освен това вероятно и бегълците са били затворени! Откъде да съм сигурен, че Чернски и Публий Крас не са се сдушили тайно с Хакинг!
— Ти си все същият бездеен песимист, какъвто те познавах на Земята — въздъхна Ливи. — О, Сам, аз още те обичам, макар и по някакъв друг начин. Все още те харесвам като приятел и…
— Приятел! — изрече той толкова гръмко, че останалите подскочиха.
Сирано промълви:
— По дяволите!
Джонстън изсъска:
— Млъквай де, да не щеш ония черни мутри да ни докопат?
— Бяхме любовници дълги години — рече Сам.
— Но не винаги — уточни тя. — Ех, тук не е мястото да обсъждаме несполуките си. Все едно, аз нямам намерение да си ги изясняваме. Твърде късно е. По-важното е друго — искаш ли или не искаш своя кораб?
— Разбира се, че го искам — свирепо се озъби той. — Ти какво си мислиш?…
— Щом е така, надигай си тежкия задник! — натърти красавицата.
От когото и да чуеше тази забележка, нямаше какво да отвърне. Ала да чуе това от крехката, с мек глас и прилична реч Ливи, беше направо немислимо. Само че тя го каза и сега, като връщаше паметта си назад във времето, американецът си спомняше за случки на Земята, които предпочиташе да забрави…
— Дамата си говори страхотно на място! — избоботи Джонстън Дробчето.
Сам имаше да решава къде по-важни неща. Но подсъзнанието най-добре разпознаваше истински значимото и сигурно то му изпрати мисълта. За първи път наистина разбра с клетките на своето тяло, от мозъка до петите, че Ливи бе станала различна. Тя вече не беше неговата Ливи. И то отдавна, вероятно дори години преди собствената му смърт на Земята.
— Та какво ще кажеш, мистър Клемънс? — затътна Джонстън.
Сам изпусна дълбока въздишка, сякаш изхвърляше от себе си последните остатъци от Оливия Лангдън Клемънс дьо Бержерак, и кимна:
— Ето какво ще направим…
Дъждът заплющя, за половин час небето и земята изглеждаха зловещи от гръмотевици и мълнии. Джонстън се появи в пороя с две базуки и четири ракети, вързани на широкия му гръб. Отново изчезна и скоро се върна с метателни ножове и томахавки, всички от стомана, и с още кръв — не негова, — оплискала ръцете и гърдите му.