Съконсулите припряно се запътиха към вожда на Соул Сити, легнал омаломощен на сянка. Гуенафра се разплака, щом ги видя, прегърна Сам и Лотар. Като че остана в обятията на Сам доста по-дълго, отколкото при другия, но това не беше кой знае каква изненада след бурните й скандали с немеца през последните месеци.
Джон искаше да довърши Хакинг с някои изтънчени мъчения, за предпочитане — незабавно след закуската. Клемънс рязко възрази. Знаеше, че кралят може да направи каквото пожелае, защото хората му значително превъзхождаха по численост неговите. Независимо от това в този миг Сам забрави за всякаква предпазливост. И Джон отстъпи. Нуждаеше се от писателя и вярната му дружина.
— Ти си имаше мечта, белокожи Сам — със слаб глас заговори Хакинг. — Е, имах си и аз. Земя, на която братята и сестрите да безделничат и да задоволяват своите желания. Където всички да сме черни. Ти изобщо не знаеш какво означава това. Никакви бели дяволи, никакви бели погледи. Само черни братя по душа. По-близо до рая не можеш да стигнеш в този адски свят. Нямаше да ни се разминат тревогите, защото такова място не съществува, но поне белите хора да не ни безпокоят. Всичко щеше да си е наше. Ама на, не било писано.
— Мечтата ти можеше да се сбъдне — каза Сам. — Да беше почакал. След построяването на кораба щяхме да оставим желязото на всеки, който успее да го изрови. И тогава…
Лицето на Хакинг се разкриви. Пот покри абаносовата му кожа, чертите се стегнаха от болка.
— Човече, ти трябва съвсем да си изкукал! Да не мислиш, че ти вярвах на приказките как си щял да отплаваш в търсене на Великия граал? Бях сигурен, че ще използваш големия кораб, за да покориш нас, черните, и пак да ни оковеш. Подхожда на такъв белоснежко от стария Юг…
Той притвори клепачи. Клемънс рече:
— Грешиш! Ако ме познаваше, ако си беше направил труда да ме опознаеш, вместо да ме напъхваш в твоите шаблони…
Хакинг отново отвори очи.
— Не би излъгал една чернилка и на смъртното легло, а? Чуй ме! Онзи нацист Гьоринг направо ме потресе. Не съм им казвал да го изтезават, само да го убият, но нали ти е ясно що за фанатици са арабите. Както и да е, Гьоринг ми изпрати вест. „Поздравявам те и се прощавам с тебе, братко по душа“ или нещо такова. „Прощавам ти, защото не разбираш какво вършиш“. Ама това не е ли пълна щуротия? Послание на любов от един проклет нацист! Но да знаеш — променил се е! Може пък да е прав. Може всички те от Втората възможност да са прави. Кой да ти каже? Сигурно е тъпо да ни съживят, да ни върнат младостта само за да могат някои да удрят, а други да ги боли. Тъпо е, как мислиш?
Взря се в американеца, после промълви:
— Застреляй ме, става ли? Отърви ме от болките. Наистина се мъча.
Лотар пристъпи до Сам.
— Аз ще го направя с удоволствие след онова, което причини на Гуенафра.
Опря цевта на големия пистолет в главата на Хакинг. Синьоро се ухили болезнено.
— Насилие заради принципа, мамка му! На Земята се заклех да не стигам дотам, обаче тази жена просто събуди дявола у мене! А и какво толкова? Ами всички черни робини, дето ги насилвахте вие, белите, дявол да го вземе?
Сам си тръгна и пистолетът гръмна. Подскочи, но продължи да върви. Лотар стори най-голямото добро на Илуд Хакинг. Утре той щеше да се изправи някъде далече по бреговете на Реката. Може би някой ден отново щяха да се срещнат с Клемънс, който обаче нямаше желание това да стане.
Вмирисаният на барут фон Рихтхофен го настигна.
— Да го бях оставил да се мъчи. Ама е трудно да се откажеш от старите си навици. Исках да го убия и го направих. А онзи черен хитрец все ми се усмихваше. Пръснах му усмивката.
— Не говори повече — отвърна писателят. — Достатъчно ми се гади. Май ще зарежа всичко и ще се захвана със спокойната работа на мисионер. Сами страданията на вярващите във Втората възможност имаха някакъв смисъл до днес.
— Ще ти мине — кимна Лотар и се оказа прав.
Но дотогава трябваше да изтече доста вода. Земята отново заприлича на изровено от снаряди бойно поле, усмърдяна от изпарения и потъмняла от пушеци. Ала големият речен кораб беше готов. Вече нямаше какво да работят по него, оставаше да го изпитат в действие. Дори последният щрих — името, бе изписан с едри черни букви върху белия корпус. От двете страни, десет фута над ватерлинията, се четеше: НЕ СЕ НАЕМА.