Смехът е крехката защита на смазаните от немотията, безпомощни хорица, които с шега и горчива ирония се мъчат да надхитрят студа и сиромашията, глада и грубостта.
Повелите на тези тънкострунни разкази и приказки са добротата и правдата, които са по-силни от закона на тирана, от секирата на палача.
По-късно, много по-късно писателят ще създаде приказката-победител, приказките на свободата. По-напред Великанът трябва да победи ламята в човешкия живот, да отреже ненаситната й глава, за да се отприщи водата, да се спаси житото на хората, градовете и селата им.
Колко багри има тук за нашите очи, отвикнали да гледат и да се удивляват, за нашите уши, отвикнали да слушат и да чуват хилядите звукове на всичко, което в този каралийчевски свят живее, диша, лети, пее, расте.
Вдигнахме глава от вестника, откъснахме поглед от телевизора и отведнъж от своя лудо препускащ живот попаднахме тука заедно с човека, който умее да разговаря с птиците, с дърветата и с цветята, умее да гледа златното на деня и синьото на нощта, долавя с острия си слух най-тихия шепот на тревите, разгадава мълвежа на листата, чува как заспалото под снега житце се обажда с тънък глас като звънче. Българската природа ни обгражда отвред, тя е като живо същество — песенна, чувствуваща, мислеща.
Тука не ни спохожда достойното за омраза чувство, наречено скука, забравяме умората, безразличието.
Отпочиваме под сянката на разцъфнало дръвче и си тръгваме обратно, просветлени с една радост повече, с една нежност и обич повече.
Благодарим ти, вълшебнико.
Благодарим ти за удивлението, на което отново ни научи. Благодарим ти за сладкия език, който опива и гали като горски ветрец.
С тебе ни беше и страшно и хубаво. Откъснахме си от твоите ливади синьо цвете, взехме си по едно тежко житено зърно, за да го сеем в своите ниви.
Сред бетонните стени, с които сме затворени в градовете, ти донесе песента на щурче, сгушено в кошник череши, в жив букет от полски цветя. Тази тиха песничка надпява дългосвирещите плочи с металическите гласове на естрадни певци и певици.
Усещаме под студения паваж полъха на вечната дъхава пръст. Сред високите покриви с наежени, настръхнали антени отново търсим да зърнем разкъсаната синева на небето, защото приказките са близо да звездите — от приказките до звездите разстоянието е просто само една ръка.
Преди да си излезем оттука, ние си даваме мълчалива клетва — да се вгледаме край себе си с твоите зорки и всевиждащи очи. Колкото и големи да станем в живота си, никога да не забравяме, че сме били деца, защото твоята приказка е за всички — деца по възраст и деца по сърце.
Много страшно е, ако пораснеш и забравиш, че си бил малък. Много тежко е, ако не остане в гърдите ти по едно малко момче или едно малко момиче, които да те гледат с ясен поглед, в чиито гласчета да се вслушваш през човешкия си път.
Ангел Каралийчев обичаше да пише и разказва за изпитанието, на което се подлагал старият майстор на мостове.
Издигал майсторът моста си и сам заставал под него, когато трябвало за първи път да преминат към отвъдния бряг тежко натоварени коли. Та ако не издържат темелите и рухне сводът, под камъните и пръстта затрупан, да загине той, майсторът, а не някой невинен, забързан или случаен пътник.
Ангел Каралийчев може спокойно да се изправи и да стои под ръкотворния мост на книгите си — яки са темелите му в земята, непоклатими са високите сводове. По Каралийчевия мост трополяха хиляди тежко натоварени коли и той издържа изпитанието. Всеки ден по него отекват стъпките на нови пътници — млади, забързани, нетърпеливи. Мостът ги поема грижливо, носи ги сигурно и ги прехвърля на отвъдния бряг. Какво от това, че вълшебникът вече го няма — останало е неговото вълшебство.
Нови познати и непознати момчета и момичета присядат до неговото коляно, вперват в лицето му ясни очи и молят:
— Разкажи ни приказка.