Коля видя автобуса веднага. Сред площада, покрит с разноцветни плочки, имаше възвишение. Около него бяха спрели три автобуса. Коля се досети, че това са автобуси, тъй като над всеки във въздуха висеше балон с надпис „Автобус 1“ „Автобус 2“, „Автобус 3“.
И трите автобуса току-що бяха пристигнали. От тях едни пътници слизаха, други се качваха. Някои излизаха изпод земята, сигурно от метро, а други дохвърчаха на криле, които свиваха, щом наближаваха вратите, трети излизаха от мехури и празните мехури сами отлитаха, отстъпвайки място на нови.
Коля се изплаши, че автобусът ще тръгне, и препусна през площада. Беше свикнал да тича след автобуси и трамваи, защото мразеше губенето на време по спирките.
Тичаше и мислеше какво да прави, ако трябва да плаща за билет, той даже не знаеше какви пари вървят тук. Имаше една надежда, че след сто години в автобусите се пътува безплатно.
Тичаше бързо, но тъй като никой не хвърчеше направо през площада, едва не стана катастрофа. Мехурите и другите превозни средства удряха спирачки, излитаха нагоре, извъртаха се. Едните — за да не блъснат Коля, другите — за да не се сблъскат с онези, които не искаха да налетят върху Коля. Той с крайчеца на окото си видя какво става и препусна още по-бързо. Неизвестно беше как щеше да свърши това, ако някакъв мъж с крила не се спусна до земята, за да издърпа Коля от центъра на суматохата и да го вдигне във въздуха.
— Къде, лудетино? — попита той не много вежливо. — Защо да загиваш толкова млад и да погубваш и другите?
— Пуснете ме! — викаше Коля, който се люлееше във въздуха два метра над улицата. — Бързам за автобуса. Сега ще тръгне!
Разбира се, ако разполагаше с време, той щеше да измисли по-добра версия. Но когато много бързаш, се налага да говориш истината.
— На всичко отгоре се и шегува! — възмути се мъжът с крилата.
Но все пак пренесе момчето по въздуха до възвишението пред автобусите и го пусна. Коля падна, но си пречупи подметките.
— Можех да се пребия! — каза той на мъжа, който висеше във въздуха над него и размахваше крила, подобни на крилете на водно конче.
— Не мислех, че на Земята децата са толкова нежни — отвърна мъжът.
И едва сега Коля забеляза, че мъжът беше облечен в тъмносин, прилепнал по тялото комбинезон, на гърдите му бе извезан със злато Сатурн с пръстена, а на ръкава му — четири звезди.
Сигурно това е милиционерът на бъдещето, изплаши се Коля. Сега ще го попита къде живее…
Но мъжът не беше милиционер.
— Не се сърдете, космонавте — раздаде се познат глас и Коля видя, че в края на улицата стои, като прикрепя велосипеда с едно колело, връстникът на Коля — дядо Павел. — Аз познавам това момче. То е малко разсеяно, защото се готви за маскарада.
— Не мога да не му се сърдя — рече космонавтът, — защото тичаше, без да мисли за другите. По-лошо от това няма. За къде бързаш?
— За космодрума — отговори Коля. Пътешествията в космоса са моята мечта.
— За такива лекомислени в космоса място няма — отсече космонавтът.
— Аз ще се поправя — обеща Коля, — ще направя всичко възможно.
— Ще се поправи — дядо Павел подкрепи Коля.
— Тогава именно ще се срещнем — отговори космонавтът.
— Не! — извика Коля. — Почакайте малко, не отлитайте! Дайте ми автограф.
Коля бръкна в джобовете си, но те бяха абсолютно празни. В единия имаше само две копейки, а в другия — гума.
— Не търси — засмя се космонавтът. — Вземи за спомен.
Той свали от ръката си една златна звездичка, хвърли я на Коля и се стрелна нагоре.
— Благодаря — викна след него Коля.
— Знаеш ли — рече дядо Павел, — завиждам ти: самият капитан от Далечния космос, капитанът на „Пегас“ Полосков, ти подари звездичка. Знаеш ли каква е тази звезда?
— Не — отвърна Коля.
— Всяка звезда означава звездна експедиция. Когато бях момче, не можех и да мечтая за такова нещо.
— В наше време също имаше космонавти.
— Но нямаше звездни експедиции.
— Ще се заемем с това — обеща Коля и закачи звездата на ръкава си.
Дядо Павел махна на Коля, отблъсна се с крак и завъртя педалите на неустойчивия си велосипед.
Коля мислеше, че автобусът отдавна е заминал, но за негово щастие той го чакаше. Автобусът беше с аеродинамична форма, блестящ, но без прозорци и затова Коля реши, че е много бърз.
Над входа имаше надпис: „Булевард «Мир»“.
„Да става каквото ще“ — реши Коля и влезе вътре след възрастна, със спортна фигура, почерняла жена, облечена в жълт хитон като гръцка богиня. Смяташе точно да повтаря движенията й, за да не се изложи.
В автобуса беше светло, но нямаше къде да се седне. Всички вървяха напред. Коля се нареди зад жената и закрачи след нея. Минаха половината автобус и Коля видя пред себе си завеса. А над нея надпис: „Изход. Булевард «Мир»“. Жената влезе зад завесата и изчезна. Коля почака секунда, направи същото и видя, че жената вече слиза към друга врата, която води навън.