Глава X
Пътник до която и да е планета
Коля се измъкна от мехура на спирката до космодрума. Тук се бяха струпали много празни мехури и сигурно от диспечерската ги повикаха, за да не заемат напразно място на спирката, защото изведнъж близо двеста мехура се извисиха едновременно във въздуха, заприличаха на гроздове или жабешки хайвер и се понесоха на рояк обратно към града.
Космодрумът, може да се каже, беше скромен. Дългото, сигурно не по-малко от километър коралово здание беше високо не повече от три етажа. Коля се надяваше веднага да види подобните на копия носове на космическите кораби. Но кораби нямаше.
Освен това сред хората, които излизаха от мехурите, крито се разхождаха или стояха до сградата, излизаха изпод земята и се спускаха отгоре, нямаше, или по-точно почти нямаше, космонавти в униформа, хора в скафандри, пришълци от други планети, роботи и тъй нататък — тоест всички онези, които би трябвало да бъдат на космодрума. Коля се приближи към един от входовете на сградата. Над него имаше надпис:
Ясно, помисли си Коля. Оттук не се излита към звездите. Големите кораби ги сглобяват на орбитите или на външните планети. Беше го чел във фантастичната литература. Понякога тя му помагаше да се досети какво ще види или да обясни какво вижда, но понякога му пречеше. Тези фантасти по-добре веднъж да бяха дошли тука, тогава нямаше да бъркат. И това ми било литература за бъдещето: пишат, а не познават това, за което пишат!
Отвътре космодрумът се оказа много по-голям, отколкото изглеждаше отвън. Миналата година, тоест преди повече от сто години, Коля с баба си пътуваше със самолет до Сухуми. Внуковската аерогара по нещо приличаше на космодрума. И там зала, и тук зали. Там хората бързат за някъде, закъсняват, или, напротив, за никъде не бързат, защото до излитането остават два часа, а те са избързали да пристигнат, защото са се страхували да не закъснеят. Или рейсът е отложен поради лошо време. Интересно, отлагат ли космическите рейсове поради лошо време?
Коля бавно вървеше покрай безкрайно много гишета, където пътниците заверяваха билетите си или предаваха багажа си, и четеше наименованията на рейсовете, държеше се като човек, който пътува транзит и който е останал в аерогарата да прекара свободното си време. Някои рейсове му харесаха. Например: №234 „Меркурий—2“, №45—6 „Ганимед“, № 7—67 „Кратер Циолковски“.
Коля приближи екрана на информацията и попита: — Останаха ли билети за най-близкия рейс до Луната?
— Последният рейс до Луната замина преди петнадесет минути — отговориха му от информацията.
— За къде има билети? — попита Коля.
— Извинете, не е разбран въпросът — казаха от информацията. — За къде искате?
— За Уран — отговори Коля, макар че на Уран не бе имал намерение да ходи.
— С каква цел отивате? — попитаха от информацията.
„Добре, че е автомат, а не жив човек — помисли Коля. — Биха се вгледали в мене…“ Затова не отговори на този нетактичен въпрос и отмина по-нататък, за да си изясни откъде се отива за стартовата площадка.
Но изходите, макар че ги имаше, не бяха пригодени за самостоятелен пътешественик. Над едни беше написано „Медицински контрол“, до други имаше контрольори, при трети трябваше да се дадат жетони, за да те пусне фотоклетката. „Какво се получава — ядосваше се Коля. — Идваш на космодрума и не само че не можеш да заминеш за която и да е планета, а не можеш даже да видиш как другите отлитат!“
С ескалатора Коля слезе няколко нива по-надолу, където се движеха товарни линии и имаше съвсем, малко хора. Но не остана дълго там: страхуваше се да не се изгуби. С цялото си тяло чувствуваше как минава времето, тече, бяга, изчезва. Толкова много е загубено, че за полет до Луната не може и да мечтае. Поне отблизо да погледа някой кораб!
Излезе от космодрума и реши да обиколи сградата. Може пък да му провърви. Тя все някъде трябваше да свършва. Вървя покрай зданието около десетина минути. Най-после сви зад един ъгъл и пред погледа му се откри огромно чак до хоризонта поле.
Там нямаше нито един истински космически кораб, а само дискове като тези, които хвърлят дискохвъргачите. Бяха по-плътни, по-изпъкнали и големи колкото футболно поле. Това бяха космически летящи чинии.
Беше тихо, в далечината се чуваха човешки гласове. Служебните коли, които сновяха до дисковете и обратно, също се движеха съвсем безшумно. Пътници не се виждаха. Сигурно отиваха до дисковете в закрити автобуси или през някакви потайни ходове.
Изведнъж Коля видя, че един от дисковете излита. Той се издигаше бавно, като че ли нищо не го движеше, а сякаш бе по-лек и от въздуха. Като се извиси на около сто метра, дискът започна бавно да се наклонява, сякаш го управляваше ръка на спортист. Неочаквано полетя като хвърлен с ръка, врязвайки се във въздуха с острия си край. Коля го проследи с очи, докато не се превърна в лещено зърно, а след това само бялата следа по небето показваше накъде бе отлетял.