— Вземи ми размерите на фрегатата. Каня се да правя платноходка, а ми липсва литература по този въпрос. Какво ти струва да ми помогнеш!
С Фимка разговаряха вчера, а днес Николай Николаевич се разболя. Довечера ще се върнат родителите му, може и да скрият ключа, а Фима за нищо на света няма да повярва, че съседът им е в болница — ще реши, че Коля пак извърта.
Затова си отиде в къщи, взе лист хартия, линия и молив и отвори вратата на съседа.
В този момент не мислеше, че постъпва лошо. Нали ако беше поискал разрешение от Николай Николаевич, той вероятно не би му отказал.
Затвори след себе си вратата, скри ключа в джоба, запали лампата в коридора, за да се полюбува на африканските маски, които висяха на стената и се зъбеха.
След това, без да бърза, мина в голямата стая, която беше и кабинет, и спалня на Николай Николаевич. Завивките не бяха прибрани от дивана, чаршафите бяха измачкани, слушалката на телефона се люлееше чак до пода. Коля си представи как Николай Николаевич протяга ръка към телефона и набира 03. Сложи слушалката на вилката. Никога не е бил сам в този апартамент и той, макар и обикновен, сега му се стори твърде пуст и дори малко зловещ. Докато стоеше сред стаята, Коля почувствува, че не постъпва много правилно, и му се прииска да си отиде, без да вземе размерите на фрегатата.
Но не си отиде, защото на стената висеше старинен револвер-кремъклия. Николай Николаевич разрешаваше на Коля да го държи в ръцете си, но половината от удоволствието пропада, когато те гледат. Той свали от стената револвера, издърпа ударника и се прицели в прозореца. Отвън прелетя врана. Коля натисна спусъка, револверът тихо изщрака. Разбира се, с патрони и барут изстрелът щеше да бъде по-силен.
Момчето закачи револвера на мястото му и в този миг забеляза вратата на вътрешната стая. Врата като врата, но имаше една особеност: винаги беше заключена. Когато и да дойдеше при съседа им, никога не я беше заварвал отворена. Коля все си мислеше какво може да се крие там и веднъж попита Николай Николаевич:
— А какво има там?
— За Синята брада чел ли си? — попита в отговор Николай Николаевич.
— Но нали вие не сте женен?
— Там крия любопитните момчета — отвърна Николай Николаевич. — Седем парчета. Има свободно място и за осмо.
С това разговорът приключи. Коля повече не питаше. Всеки си има гордост.
И ето сега той видя, че на бялата врата стърчи ключ. Явно, Николай Николаевич не е очаквал, че ще се разболее, а после е забравил да го извади.
Пристъпи към вратата и се замисли. Може би там има някакви документи, книжа или ценности. Или колекция от марки. Изобщо, щом не ти показват стаята, няма какво да се навираш там.
Коля искаше да се върне към фрегатата, когато изведнъж си помисли: ами ако съседът им държи във вътрешната стая някакво рядко животно? Толкова рядко и опасно, че не бива на никого да се показва дори. Например змия анаконда, дълга дванадесет метра. И това рядко животно сега седи гладно и не знае, че цял месец няма да има кой да го храни. Ако е анаконда или камила, не е толкова страшно, те могат да издържат без храна и вода, но ако е тигър, ще има да се мята няколко дена из стаята и ако не успее да събори стените, ще умре от глад. Пък ако успее, историята ще свърши още по-зле. Нали от втория етаж ще скочи на тревата, ще смачка цветята на пенсионерката Чувпило, ще глътне и самата нея, след което ще налапа павилиона за сладолед и ще се разболее от ангина.
Разбира се, той не мислеше сериозно, че тигърът ще се полакоми за злата пенсионерка Чувпило, която се оплаква, че Коля много силно и тропа. Просто му се искаше да надникне в тайната стая, но за тази цел му трябваше морално оправдание. А грижата за гладен звяр е най-доброто морално оправдание.
За малко допря ухо на вратата, вслуша се дали не се чува нечие дишане или шум, но там беше тихо. Тогава превъртя ключа и открехна вратата.
Глава II
Това не е Индия
Коля мислеше само да надникне и отново да заключи вратата. Ако, разбира се, скритата камила не поиска вода.
Той открехна вратата — пет сантиметра, не повече. Нищо не се случи. Отвори я по-широко, пак нищо. Тогава си пъхна главата вътре и се оказа, че стаята е почти празна.
Беше малка стая със зелени стени. На прозореца висеше плътно перде, но вътре беше достатъчно светло, за да разгледа всичко.
Два шкафа и стол.
Единият беше стар, дървен и обемист. Вратичката му бе отворена. Вътре висяха разни костюми и шлифери, а под тях — мъжки и дамски обувки и пантофи различни номера. Във втората му половина на рафтчетата бяха наредени чаршафи, калъфки, ризи, различно бельо. А до шкафа бяха подпрени три походни легла.