Къдрокосият, изглежда, не му повярва и беше готов да задава нови нескромни въпроси, но стената се отдръпна встрани и в стаята се появи товарна робот-количка. Просто количка, платформа, която се плъзгаше над земята. Но когато стигна до масата, от нея се показаха металически пипалца, които за секунда внимателно обхванаха спътника и го пренесоха на платформата. Количката се отправи към площадката и всички деца забързаха след нея. И забравиха за гостенина си. Той излезе след тях.
Коля вървя с тях дотогава, докато не видя, че им пресича пътя друга такава количка, на която имаше красива ваза, висока колкото два човешки ръста. Беше покрита с полупрозрачна калъфка.
Срещата беше тъкмо навреме, Коля малко изостана от другите и когато количката с вазата се изравни с него, той се скри зад нея и тръгна успоредно с вазата, като че ли беше негова собствена и той я изпращаше подарък на баба си на Юпитер.
Никой не забеляза изчезването на Коля.
Сега трябваше да се промъкне по-близо до някакъв кораб. В този момент Коля не предполагаше, че ще отлети на друга планета. Той все още си мислеше, че ще успее да се върне в къщи до довечера. Но след като е попаднал на стартовата площадка, която така зорко се охранява от космически гратисчии, трябва поне да докосне истински космически кораб.
Количката с вазата зави към диска, който се намираше по-встрани. Това беше добре дошло за Коля. Сигурно ще товарят вазата, а щом ще я товарят, то ще бъде на кораб. И като ще е на кораб, значи ще може да стигне до него.
Така и стана.
Глава XI
Гратисчии във ваза
Количката внимателно забави ход пред отворения люк. Отблизо дискът се оказа невероятно огромен. Долу се чернееше люк с размери на футболна врата, под края на диска и от него към земята водеше мостик, широк колкото обикновено шосе, покрит с ръбеста пластмаса, за да не се плъзга.
Пред мостика количката забави ход. Коля клекна зад нея, за да не го видят хората, които ще приемат товара. Но от кораба не излезе никой. Количката, сякаш получила заповед, внимателно тръгна нагоре по мостика, като крепеше с пипалата си вазата.
Беше непростимо да се изпусне такъв шанс. Щом досега не го бяха забелязали и спрели, нима няма да надникне вътре? Поне с едно око, поне за минутка. И след това — веднага в къщи.
Когато Коля стъпи на мостика, той видя пръчка на три крачета с надпис „Москва — Марсогара. Пощенско-колетен №986—2“.
Веднага си спомни какво му бе казало къдрокосото момче — че с пощенските може да се лети, защото в тях е топло. Това не значеше, че той се канеше да пътува. Просто си спомни.
Количката се качи по мостика и се олюля, когато, претъркулвайки се, влизаше в кораба. В обратна посока мина друга, празна. Коля реши, че ще се върне, щом тя остани вазата.
Количката се спря в невисока, обширна, слабо осветена зала. Тъкмо Коля искаше да продължи, когато от нея се чу глас. Гласът бе механически, скучен:
— Товар-колет-номер-дванадесст-три-робот-количка-четиридесет-четири-къде-да-поставя-товара-чакам-информация.
И веднага отгоре отговориха:
— Робот-количка-четиридесет-четири-нямам-информация-за-нашия-товар-чакайте-укаоания-във-втория-товарен-отсек.
Количката отново тръгна. Сега за сега Коля не виждаше нищо интересно. Дори никого не срещна. От голямата зала количката премина в друга, по-малка, където вече имаше някакви сандъци. Осветлението беше по-силно и отнякъде духаше прохладен сух вятър.
Коля се огледа. Уж от любопитство, а всъщност очите му търсеха място да се скрие. И затова, когато погледът му откри голяма тъмна ниша между сандъците, краката му, без да го питат, се насочиха натам, а главата му се правеше, че нищо не забелязва. Затова можеше да се каже, че Коля се намери в тъмното празно пространство между сандъците не по своя воля. Той застана том и заспори със себе си. Едната му половинка настояваше да си тръгне веднага, щем количката стовари вазата, а другата не искате и да чуе за такова нещо. Даже местните момчета не бяха се промъквали на кораб, а той успя. Пък ако в къщи разкаже на някое от момчетата, че е бил на космически кораб за Марс и си е тръгнал само защото майка му би се безпокоила, момчетата биха се пръснали от смях. „Такъв шанс повече няма да имаш. Но нали не се знае колко време се лети до Марс — спореше първата половинка. — Може да е цял месец. И ще си умреш от глад.“ А втората половина отговаряше: „Нищо подобно. Като огладнея, ще изляза оттука, ще отида на капитанския мостик и всичко ще си призная. Ще кажа, че съм от Конотоп, че искам да отида на Марс. Че съм сираче и няма кой да се безпокои за мене. Няма заради мене да връщат целия кораб, я. Е, пък и да го върнат, аз все едно, ще съм бил вече в космоса. Пръв от училището.“