Докато спореше със себе си, Коля видя удивителна картина.
От широкото гърло на вазата се показа кръгла човешка глава. Беше съвсем кръгла и съвсем гола.
Главата се огледа и изчезна. За пръв път в този ден Коля се изплаши.
Главата отново се появи, после дебели пръсти се хванаха за края на вазата и с голям труд от нея се измъкна човек, който беше направен от няколко кълба.
Главата му — кълбо, коремът — кълбо, дори ръцете му бяха от кълбо. Много приличаше на прехранено малко дете. Беше облечен с черен пуловер, жълти гащи до коленете и обут със солидни обувки.
Шишкото се прехвърли през вазата и се изпързаля по корем по закръглената й степа. Количката леко се олюля и попита:
— Какво-е-това-какво-е-това?
А гласът от тавана отговори:
— Всичко-наред-очаквайте-указания-чакам-информация.
Шишкото почука с пръстите си по вазата и веднага от нея се показа втора глава, много слаба, на тънка шия и мъничка, като на първокласник отличник.
Шишкото вдигна ръце и помогна на слабия човек да скочи долу.
Всичко това приличаше на илюстрация към приказката „Али баба и четиридесетте разбойника“. И там разбойниците се криеха в делви, само че след това биваха унищожени.
Дебелият и слабият постояха малко на количката, скочиха от нея и побягнаха именно към онова тъмно пространство между сандъците, където се криеше Коля.
Той бързо изпълзя назад и намери малка пролука между сандъците и стената. Напъха се там и замря, като се стараеше да диша безшумно.
Ама че се хвана! Докато не излязат те, и той не може да мръдне. Ясно е, че са гратисчии и също искат да отидат на Марс незабелязано. Но когато така постъпва човек, който е на дванадесет години, постъпката му все още може да се обясни, още повече ако е от друго време. Но когато гратисчиите са възрастни хора, по-трудно е да се обясни. Освен това Коля се боеше от тези хора — те не му харесваха.
Отгоре се раздаде глас:
— Робот-количка-четиридесет-четири-товара-доставен-тук-погрешно-вазата-предназначена-за-подарък-алдебаран-върнете-товара-главния-склад-как-разбра-прием.
— Разбрах-добре — отговори количката. — Товарът-се-измени-тегло-минус-сто-деветдесет-три-килограма-шестстотин-осемдесет-два-грама-възможна-загуба-по-пътя-моля-проверка.
Коля си представи как количката лази с пипалата по пода и търси не е ли паднало нещо, а наоколо няма нищо. Сто деветдесет и три килограма тежаха гратисчиите.
— Разбрах — отговори гласът отгоре. — Долагам-диспечера-не-се-местете.
Съвсем близо до Коля в тъмнината се размърдаха съседите му. Те си шепнеха на някакъв неразбираем език, който се състоеше само от съгласни. Получаваше се нещо подобно на:
— Кх-мшшш-фрк-пш-крр — шепнеше единият глас, висок и тънък.
— Шшшпш-впррр-ктттт-цу — отговаряше друг, дълбок.
„Аха — помисли си Коля, — разтревожихте се, милички! Сега ще ви хванат.“ Беше забравил за себе си, кой знае защо, много искаше тези, другите, да не заминат за Марс.
Отвън се чуха безброй бързи крачки, като че ли в склада дотича цял отряд джуджета. Аха, нашите са — помисли си Коля. Дебелият и слабият замълчаха, притаи ха се.
Крачките се разпръснаха из целия склад и изведнъж пространството между сандъците бе ярко осветено. Коля внимателно надникна в процепа между горния и долния сандък и видя как в нишата, където се криеха гратисчиите, се втурнаха малки многокраки и многоръки роботи. Гратисчиите отскочиха до самата стена, а шишкото даже се опита да се напъха в цепнатината, където се криеше Коля, по не успя. Когато Коля отново надникна, видя, че съседите му отчаяно се бият, като се мъчеха да се откачат от роботите, но те се бяха вкопчили яко в тях и ги теглеха на открито място.
След минута се разнесе механическият глас на количката:
— Намерени-двама-човека-между-контейнерите-не-искаха-да излизат.
Гласът отгоре каза:
— Претеглете-тези-които-се-укриваха-съобщете.
И Коля видя как малките роботи вдигнаха хората във въздуха.
Един глас каза:
— Теглото-моя-човек-четиридесет-килограма-шестстотин-осемдесет-два-грама.
Друг глас каза:
— Теглото-моя-човек-сто-петдесет-три-килограма-точно.
Трети глас каза:
— Сумата-от-теглата-сто-деветдесет-три-килограма-шестстотин-осемдесет-два-грама-точно.
Количката се обади:
— Теглото-отговаря-на-загубата.
Гласът отгоре каза:
— Задръжте-хората-до-идването-на-дежурния.
Никой не обръщаше внимание на Коля. Той не се беше возил на колички. Малките роботи продължаваха да държат дебелия и слабия над пода, както Херкулес Атлас, оня гръцки герой, който е подпирал небето. Гратисчиите се възмущаваха и си подвикваха на своя език: „Кхрр! Пшшшвш!“