В помещението влезе дежурният. Той беше в син комбинезон с комета, избродирана на ръкава точно над същата звездичка, каквато имаше и Коля.
— Пуснете хората — каза той.
Шишкото седна на пода, но слабият се задържаше на краката си.
— Това е безобразие! — рече шишкото. — Дори е издевателство! Какво право имахте да насъскате срещу нас тези изроди?
— По-добре аз да ви попитам какво правехте в товарния склад? — отговори дежурният. — И как попаднахте тук?
— Влязохме — рече слабият — да се порадваме на кораба.
„Лъже!“ — едва не извика Коля, но се въздържа бива си го — да попадне в такава компания!
— И по-конкретно как? — попита дежурният.
— Просто влязохме — отговори слабият.
— Мисля, че сте влезли скрити във вазата — каза дежурният.
— Е, и какво от това? — възмути се шишкото. — Всеки пътува както си иска.
— И къде отивате?
— Разрешете да ви обясня всичко — каза слабият, — за да нямаме недоразумения. Майката на моя приятел живее на Плутон. Потвърди го де!
Шишкото веднага омекна, изхълца и изстена:
— Да, на Плутон ме чака майка ми. Тя има рожден ден. Навършва деветдесет години. Извика ме там, защото е немислимо да празнува рождения ден без любимия си син.
— Ето, виждате ли — каза слабият — как се вълнува!
— Продължавайте — рече дежурният.
„Нима им вярва?“ — удиви се Коля.
— Ето защо се пъхнахме във вазата — каза шишкото. — Защото във вашия кораб няма места.
— А къде мислите, че отива нашият кораб?
— На Плутон.
— Сбъркали сте. Това е пощенски кораб до Марс.
— О, ужас! — възкликна шишкото. — Нима все още са възможни такива грешки на Земята? Да ни изпратят на Марс!
— Никъде нямаше да ви изпратим — възрази дежурният. — А засега ще останете на Земята. Не е чудно, ако на кораба се качи някое дете, но когато възрастни хора се занимават с такива работи, това е най-малкото неразбираемо. Впрочем, какво прави на Плутон старата ви майка? Плутон е научна станция, а не санаториум.
— Майка му — отговори слабият — не е никаква пенсионерка. Тя е специалист по получаването на вода от вакуум.
— Е, щом сте сбъркали кораба, ще помоля роботите да ви придружат до диспечера на космическата гара и той ще ви помогне да си купите билет за истински кораб и ще се погрижи повече никога да не лъжете. Довиждане. И смятайте, че ви е провървяло: по време на полета този склад се затваря херметически и тук и през трите дни температурата е нула градуса.
— О, как сме ви благодарни за спасението! — извикаха в хор гратисчиите. — Цял живот няма да забравим добрината ви. И не безпокойте роботите, те имат работа. Сами ще се върнем на гарата.
— Не, моля ви се! — засмя се дежурният. — С роботите няма да се загубите. А пък аз ще бъда по-спокоен.
От своето скривалище Коля видя как дежурният изпрати шишкото и слабия до изхода и оттам наблюдаваше как се спускат по мостика.
— Какво се е случило? — чу Коля друг глас.
Към дежурния се приближаваше висок космонавт същият оня капитан Полосков, който подари на Коля звездичката.
— Странна история, капитане — отговори дежурният. — Виждате ли как бързат през полето двама души?
— Онези ли?
— Тези хора се промъкнаха на кораба, скрити в една ваза, която по погрешка попадна при нас на борда. — По погрешка ли?
— Да. Трябваше да я натоварят за Плутон. За почивния дом на учените. Тези хора се канеха да пътуват за Плутон. Казаха, че майката на единия, която навършвала деветдесет години, живеела там.
— Глупости! — рече капитан Полосков.
— И аз така мисля.
— Като че ли са ми познати и някъде съм ги виждал. Но не мога да си спомня къде. Да не би да има някой друг гратисчия? Провери ли трюмовете?
— Не се безпокойте, капитане. Преди отлитането ще мина по всички трюмове с биотърсача и нито една мишка няма да се скрие от мене.
— Добре — каза капитанът. — Тогава да отидем на капитанския мостик и да съобщим всичко на диспечера.
Космонавтите си отидоха и Коля разбра, че не бива да остава на кораба нито минута повече. Изобщо време е за в къщи.
Той внимателно се измъкна от своето скривалище и изтича по мостика. Притаи се в сянката на един диск, изчака робот-количка и като се криеше зад кея като зад щит, бързо стигна до гарата.
Провървя му отново. На гюлето пред гарата имаше тълпа от хора, които посрещаха някого. Свиреше оркестър и над тълпата се вееха плакати.
„Добре дошла, Милена Митина!“
Откъм голям син диск долетя мехур и от него излезе красива, малко чипоноса жена и всички завикаха: