— Извинете, опръсках ви.
Но пелерината вече се беше скрила зад автоматите.
— Ех ти, синя кобила — изруга доцента навъсеният Плъс. — Ще трябва ти, Веселчак У, да се наметнеш с тази пелерина. Аз не мога, ще се простудя, ставите ми са слаби.
— А аз да не би да искам да настивам? — удиви се Веселчак У. — Освен това пелерината ми е малка. Отмъкни ми сомбрерото.
Сомбрерото принадлежеше на мексикански турист, то висеше на гърба му на връзчици, завързани под брадата.
Плъс отново пусна валапаския смок и тоя се хвана за сомбрерото с мъртва хватка. Плъс дръпна смока за опашката, а смокът дръпна туриста за шапката. Връзчицата се развърза, туристът не успя да се задържи на краката си и пльосна на пода. Сомбрерото бързо запълзя към автоматите, а през това време доцент Спуси-ва-пус-ва-пас-ва-пос се връщаше. Той видя, че към него бързо пълзи някакъв друг, кръгъл пришелец. Подскочи, за да не го настъпи, изпръска го с вода от аквариума си и каза:
— Извинявайте, толкова съм разсеян!
А в отговор зад автоматите се чу страшно проклятие на космически жаргон. Толкова страшно, че синият кон в аквариума си запуши ушите и се изчерви. Доцентът не знаеше, че пиратите ужасно се боят от простуда.
Мексиканският турист скочи, затърси си сомбрерото, но от него нямаше и следа. Туристът заяви в бюрото за изгубени вещи, че сомбрерото му е избягало. А през това време иззад автоматите излезе дебел човек със сомбреро, нахлупено до очите, след него бързаше друг човек, така завит в мокра небесносиня пелерина, че навън стърчеше само острият му нос. Човекът с пелерината кихаше силно.
Пиратите се измъкнаха на спирката на мехурите малко след Коля, бързо се качиха в двуместен мехур и се понесоха по-надалеч от космодрума.
— Къде ще изчакаме? — попита Веселчак У. — Добре ги метнахме! — И се разсмя.
— Шшт! — отговори Плъс — Диспечерският може да подслушва.
— На Земята диспечерският не подслушва разговорите. Още повече, че говорим на пиратски език.
— Все едно, моля те, говори шепнешком.
— Сега накъде?
Плъс изучаваше надписите под копчетата. Имаше повече от сто, но нито един не им вършеше работа.
— Ето! — изсъска Плъс. — Ето накъде ще се запътим. Може и някаква полза да извлечем. Никой няма да се сети да ни търси там.
Тънкият му синтетичен пръст, който скриваше нокътя, натисна копчето, под което пишеше:
А през това време Коля вече летеше към Москва. Той отиваше към булевард „Мир“, откъдето с автобус №3 мислеше да се върне на булевард „Гогол“ и оттам да стигне до Института на времето.
Всичко беше много хубаво, даже с Милена Митина се запозна, само да не му се спеше толкова. Сигурно все още беше под влиянието на сладоледа с лимонадата и сандвичите. А може би просто се бе уморил.
Пътешествуваше спокойно, не нарушаваше правилата. Извади от джоба си камъка, подарен от великата певица. Камъкът красиво блестеше на слънцето. Беше топло и приятно. Коля пак пусна камъка в джоба си и реши, че за малко ще затвори очи, и ще си помисли за различни неща. Затвори очи, но не можа да помисли за нищо, защото заспа.
В съня си се наведе напред, сложи глава на ръцете си, а с лакът, без да иска, натисна копчето с надпис „Космозо“.
Глава XIII
ПОСЕТИТЕЛ НА КОСМОЗО
Мехурът долетя до кръстопътя, сви по една странична улица и се понесе встрани от булевард „Мир“ към центъра, там, където по времето на Коля бе зоологическата градина. По-късно зоологическата градина бе преместена на друго място, по-просторно за зверовете и птиците място, а на старото направиха градина за разходки. Когато хората започнаха да летят на друга планети и да донасят оттам необикновени животни, беше решено да се създаде специален космически зверилник. И за него избраха старото място, с което бяха свикнали.