— Патици ли са?
— Колко си ненаблюдателен. Вгледай се.
Имат клюн, имат криле, опашка. Нищо особена. И изведнъж една от птиците се преобърна и се оката, че отдолу вместо крака има още едно тяло с крила и глава.
— Това пък какво е? — не разбра Коля.
— Разумно изобретение на еволюцията — отговори Електрон. — Едната половина си почива, диша, а другата през това време търси във водата червеи и малки рибки. След това си сменят ролите. Отглеждането им е много изгодно за рибни стопанства. Дават месо и яйца два пъти повече, отколкото обикновените патици.
Сред езерото изплува нещо голямо, черно и блестящо. После пред това туловище се показа малка глава на змийска шия, дълга десетина метра. Това беше истински изкопаем динозавър.
— Та нали отдавна са измрели! — възкликна Коля.
— По принцип да. Но преди няколко години учените намериха във вечната замръзнала почва яйце и от него успяха да отгледат бронтозавърче. То порасна и стана питомно.
— А защо го държат в Космозо, след като със земно?
— В обикновена зоологическа градина е трудно да се гледа, нали вече милиони години, откакто динозаврите са изчезнали от Земята.
— Сигурно му е скучно тук — отбеляза Коля. — Абсолютна самота.
— Как да ти кажа… Бронтя има приятели. Ето виж.
Коля видя, че на отсрещния бряг на езерото се показа момиче в червен работен комбинезон. То беше светлокосо, късо подстригано и едва ли много по-голямо от Коля. Момичето вдигна ръка и извика нещо.
— Как са я пуснали там? — попита Коля.
— Това е Алиса. Тя е стар приятел на Бронтя. Запознали са се още когато Бронтя е бил малък.
— Все едно, опасно е — каза Коля, като гледаше как бронтозавърът протяга невъзмутимо дългата си шия към момичето на брега и то с нещо го храни. — Той може, без да иска, да я глътне.
— Няма да я глътне — рече Електрон Степанович. — Той е питомен.
Коля, затаил дъх, гледаше как динозавърът бавно доплува до самия бряг, сложи си главата в краката на момичето, а тя клекна и започна да го чеше там, където се полагаше да бъдат ушите на животните. Имаше ли уши динозавърът, Коля не знаеше, а отдалече не се виждаше.
— Да вървим, да вървим — подкани го Електрон. — Ако искаш, след това ще те запозная с Алиса.
„Алиса… Алиса“ — помисли Коля. Името му беше познато. Може би тази Алиса чакаха момчетата на булевард „Гогол“?
— А тя летяла ли е в Космоса? — попита Коля.
— Да. И неведнъж. Малко или много тя вече е известен космобиолог.
— Ама, че го казахте! — не повярва Коля. — Та тя е дете.
— Ти си дете! Не е ли все едно на колко години е човек, ако си разбира от работата.
По-рано Коля с две ръце би се подписал под тези мъдри думи. Неведнъж беше доказвал на родителите си и даже на учителите, не възрастта няма значение и възрастните нямат право да се перчат с белите си коси. Но възрастните в най-добрия случай се подсмиваха, а в най-лошия — появяха да се възмущават и да смятат Коля за нахален. Но сега в Коля бушуваше чувство за противоречие. Такова нещо му се беше случвало.
— Рано й е да се занимава с биология — промърмори той. — Ще порасне и току-виж поискала да стане пожарникар. Или да играе на кукли.
— Значи не желаеш да се запознаваш?
— И не мисля.
— Е, както искаш — каза Електрон. — Ще видиш ли бъбривеца?
— Какъв бъбривец?
— Алиса го донесе. Той запомня всичко, което се приказва пред него. Има изключителна памет. Знае осемнадесет космически езика.
Коля вдигна рамене. Общо взето, това е интересно, но той не искаше да го показва, още повече, че бъбривеца е донесла Алиса. И какво от това? Ако му беше провървяло и се бе родил след сто години, и той би донасял от космоса бъбривци. Всичко тепърва му предстои. Той ще строи кораби, с която ще полети Алиса. Той, когато порасне, пръв ще стъпи на земята на далечна планета. Ако имаше свободно време, поне два-три дена, Коля нямаше да ги пожали, за да открие самия себе си. Не е изключено още да е жив — нали е жив връстникът му, дядо Павел.
— Ти какво се замисли? — попита Електрон Степанович.
— Нищо — отговори Коля. — Е, къде е вашият бъбривец?
Бъбривецът беше под стъклен похлупак, висок колкото къща. Вратата в похлупака беше разтворена, за да може да излиза.
Приличаше на голям бял папагал. На главата му имаше корона и два клюна вместо уши и едно ухо вместо клюн.
Пред бъбривеца стоеше тълпа от зрители, които разговаряха с него.
— Разкажи нещо за тримата капитани — го помоли бабичка с малко внуче, което се държеше за ръката й и смучеше много дълъг бонбон.
— Бъди прост с хората, но не безцеремонен — отговори бъбривецът.